Джордино погледна Чейс за подкрепа.
— Два, не, три пъти.
— Каза, че през някои нощи си чувал звуци, но не си видял светлини.
— Първите две появявания бяха придружени от парни свирки и грохот на локомотив — уточни Чейс. — Третия път имахме обичайната картина. Шумотевица заедно с ослепителна светлина.
— Аз също видях светлина — каза бавно Пит. — Какви бяха атмосферните условия тогава?
Чейс се замисли за момент.
— Доколкото си спомням, когато светлината се зададе, нощта беше ясна и по-черна от катран.
— Точно така — потвърди Джордино. — Единствено шум се чуваше само през нощите, когато луната светеше ярко.
— Значи има някаква особеност — каза Пит. — По време на моя оглед луна нямаше.
— Всички тия приказки за призраци не ни доближават до намирането на истинския влак — заключи спокойно Джордино. — Предлагам да се върнем в действителността и да измислим начин да се промъкнем под останките от моста в следващите… — той замълча и погледна часовника си — седемдесет и четири часа.
— Аз имам друго предложение — каза Пит.
— Какво е то?
— Да оставим всичко да върви по дяволите!
Джордино го погледна, готов да се засмее, ако Пит се шегуваше. Но видя, че не се шегува.
— А какво ще обясниш на президента?
По лицето на Пит се изписа странно, вглъбено изражение.
— На президента ли? — повтори той разсеяно. — Ще му кажа, че сме ловили риба във въздуха, като сме хвърлили сума ти време и пари на вятъра за една илюзия.
— Какво имаш предвид?
— „Манхатън лимитид“ — отвърна Пит — изобщо не лежи на дъното на река Хъдсън. И никога не е лежал там.
70.
Залязващото слънце изведнъж бе забулено от облаците. Небето стана тъмно и заплашително. Пит и Джордино стояха на стария коловоз и се вслушваха в дълбокия тътен на приближаващата се буря. Светна мълния и миг след като гърмът отекна, започна да вали дъжд.
Вятърът задуха между клоните на дърветата със сатанински вой. Влажният въздух беше тежък и наситен с електричество. След малко светлината на деня угасна и заличи всички цветове освен черния, който бе пронизван от време на време от мигновените бели мълнии. Дъждовните капки се забиваха в лицата на Пит и Джордино.
Пит закопча яката на дъждобрана си, преви рамене срещу вихъра и се загледа в нощта.
— Защо си толкова сигурен, че ще се появи? — надвика вятъра Джордино.
— Атмосферните условия са същите, каквито са били, когато влакът е изчезнал — извика на свой ред Пит. — Разчитам на призрака да има мелодраматично чувство за подбиране на точния момент.
— Ще го изчакам още един час — намеси се с нещастен вид Чейс, който междувременно се бе присъединил към двамата, — след това се връщам на шлепа за чашка „Джак Даниълс“.
Пит им махна да го последват.
— Хайде да се поразходим малко по коловоза.
Чейс и Джордино тръгнаха с неохота след него. Мълниите засвяткаха една след друга без прекъсвания и гледан от брега, самият „Де Сото“ заприлича на сив призрак. В следващия миг зад него, оттатък реката, блесна огромна ярка мълния и шлепът се превърна в черен силует. Единственият признак на живот в него идваше от бялата светлина на мачтата, която упорито продължаваше да свети насред потопа.
След половин километър Пит спря и наклони глава на една страна, сякаш се ослушваше.
— Струва ми се, че чувам нещо.
Джордино сви длани зад ушите си и изчака тътена от гръмотевицата да заглъхне над вълнообразните хълмове. Тогава и той чу звука — скръбния стон на влакова свирка.
— Излезе прав — каза Чейс. — Идва точно по същото време.
Никой не продума, докато звукът се приближаваше, после се разнесе дрънчене на камбана и пухтенето на изпусната пара. Звуците бяха погълнати за миг от нов силен гръм. По-късно Чейс се кълнеше, че почувствал как времето спряло.
В същия миг от завоя се зададе светлина и лъчите й, странно изкривени от дъжда, паднаха върху тях. Тримата стояха на място и всеки виждаше жълтеникавото отражение върху лицата на другите.
После отправиха погледи напред и както не можеха да повярват, така и бяха сигурни, че това не е измама и плод на въображението им. Джордино се обърна да заговори Пит и с удивление го видя да се усмихва — усмихваше се на разширяващата се силна светлина.
— Не се движете — каза Пит с невероятно спокойствие. — Обърнете се, затворете очи и ги покрийте с ръце, за да не ви заслепи светлината.