Инстинктът им подсказа да направят точно обратното. Чувството за самосъхранение, подтикващо ги да побегнат или поне да се проснат по корем на земята, се преборваше с будните им сетива. Единствената им връзка със смелостта беше твърдият глас на Пит.
— Спокойно… спокойно. Бъдете готови да отворите очи, когато извикам.
Господи, какво изопване на нервите!
Джордино се напрегна в очакване на удара, който щеше да смаже плътта и костите му и да ги пръсне като призрачен фонтан от тъмночервено и бяло. Реши, че ще се мре и край!
Оглушително дрънчене ги заля и щурмува тъпанчетата им. Имаха чувството, че са били захвърлени в някакъв особен вакуум, където разумното мислене на двайсетия век загубва всяко практическо значение.
После, като с магическа пръчка, необяснимото явление отмина над главите им.
— Сега! — изкрещя Пит сред грохота.
И тримата свалиха ръце и отвориха очи, изчаквайки ги да привикнат на мрака.
Светлината вече се отдалечаваше по изоставения коловоз, тракането на вагоните постепенно заглъхваше. Те ясно видяха как в средата на светлината, на метър и половина от земята, се очерта черен правоъгълник. Прехласнати, те го проследиха с погледи, докато се смаляваше в далечината, после заизкачва наклона към моста, където угасна и съпътстващото го тракане замря в бурята.
— Какво, по дяволите, беше това? — измърмори накрая Джордино.
— Един стар преден прожектор на локомотив и един усилвател — отвърна Пит.
— А, така ли? — скептично изръмжа Джордино. — И как така се носят по въздуха?
— Висят на електрическата жица на старите телеграфни стълбове.
— Ех, да можеше да има някакво логично обяснение — заклати тъжно глава Чейс. — Никак не обичам да виждам как се развенчават хубавите свръхестествени легенди.
Пит посочи с ръка небето.
— Продължавай да гледаш. Легендата ти ще се върне всеки момент.
Те се скупчиха около най-близкия телеграфен стълб и вдигнаха погледи към тъмнината. След минута оттам се зададе черна форма и се плъзна безшумно по въздуха над главите им. После се сля отново с тъмнината и изчезна.
— Здравата ми изкара акъла — призна Джордино.
— Откъде идва това чудо? — попита Чейс.
Пит не му отговори веднага. В същия миг една светкавица в далечината го освети и разкри замисления израз на лицето му.
След това той каза:
— Знаете ли какво си мисля?
— Не, какво?
— Мисля си, че ни трябва по една чаша кафе и парче горещ ябълков пай.
Когато почукаха на вратата на Ансъл Магий, и тримата приличаха на удавени плъхове. Едрият скулптор сърдечно ги покани да влязат и пое мокрите им връхни дрехи. Докато Пит ги представяше един на друг, Ани Магий се шмугна в кухнята и се залови енергично да прави кафе и пай, само че този път — черешов.
— Какво, господа, ви е накарало да излезете в противна нощ като тази? — подхвана разговора Магий.
— Бяхме на лов за призраци — отвърна Пит.
Магий присви очи.
— Имахте ли късмет?
— Може ли да говорим за това в канцеларията на гарата?
— Разбира се, разбира се — закима любезно Магий. — Хайде, елате.
Не стана нужда Магий да бъде дълго увещаван да достави удоволствие на Чейс и Джордино с историята на канцеларията и някогашните й обитатели. Докато разказваше, той накладе огън в тумбестата печка. Пит седеше мълчалив зад старото извито бюро на Сам Хардинг. Знаеше вече историята и сега умът му беше другаде.
Магий тъкмо показваше куршума в шахматната дъска на Хайрам Мийчъм, когато Ани влезе с поднос с чаши и чинии.
След като и последната троха от пая беше погълната, Магий вдигна поглед към Пит.
— Не ми казахте, дали видяхте все пак призрак.
— Не — отвърна Пит. — Призрак не видяхме, но станахме свидетели на хитра измама, имитираща влака фантом.
Широките рамене на Магий се отпуснаха.
— Знаех си, че все някога някой ще разкрие тайната. Успях да заблудя дори местните жители. Не че някой от тях щеше да се възмути. Напротив, те дори са горди, че си имат призрак, за който могат да кажат, че си е само техен. Нещо, с което да се хвалят пред туристите.
— Кога разкрихте измамата? — попита Ани.