На прага на трапезарията се появи съпругата на Вийон. Беше хубава жена с тъмнокафява коса и сини очи.
— Търсят те по телефона в кабинета — съобщи тя.
Той влезе в стаята, затвори вратата и вдигна слушалката.
— Вийон слуша.
— Обажда се старши полицейски офицер Маккомб, господине — чу се дълбок, като от въглищен рудник глас. — Надявам се, че не прекъсвам закуската ви.
— Съвсем не — излъга Вийон. — Вие отговаряте за досиетата в канадската моторизирана полиция, нали?
— Да, господине — отвърна Маккомб. — Досието на Макс Рубе, за което се интересувате, е пред мен на бюрото. Да направя ли копие и да го изпратя в кабинета ви?
— Не е необходимо — рече Вийон. — Кажете ми, ако обичате, най-същественото по телефона.
— То не е малко — опита да се измъкне Маккомб.
— Едно петминутно изложение ще е достатъчно — усмихна се под мустак Вийон. Представи си душевното състояние на Маккомб в момента. Несъмнено беше семеен човек и страхотно се е раздразнил, че е трябвало да стане от топлото легло, топлата си съпруга и неделното излежаване, за да върви да се рови в старите прашни досиета заради прищявката на един кабинетен министър.
— Страниците са над стогодишни, затова са писани на ръка, но ще се постарая. И така, ранните години на Рубе са описани съвсем бегло. Рождена дата няма. Водили са го сирак, прехвърлян от едно семейство на друго. Първото му официално досие е направено, когато е бил дванайсетгодишен. Бил е изправен пред местния съд за умъртвяване на пилета.
— На пилета ли казахте?
— Клъцвал им главите с клещи за рязане на тел из борсите. Нанесъл сума ти щети на фермерите, като им намалявал стоката. После се преместил в съседния град и се ориентирал към конете. Прерязал гърлата на половин стадо, преди да го заловят.
— Малолетен психопат със склонност към кръвожадност.
— В ония години хората просто го имали за селския идиот — продължи Маккомб. — В речника им не съществувало понятието „психическа мотивация“. Те не разбирали, че момче, което коли животни ей така, е на крачка да направи същото и с хора. Рубе бил осъден на две години затвор за кървавата баня на коне, но поради възрастта си — четиринайсет години — му разрешили да живее у местния полицай, като отработвал присъдата си с градинарска и домакинска работа. Малко след освобождаването му хората в съседната местност започнали да намират трупове на удушени скитници и пияници.
— Къде е ставало това?
— В радиус от осемдесет километра около сегашния град Мус Джо, провинция Албърта.
— И сигурно Рубе е бил арестуван като главния заподозрян?
— През деветнайсети век полицаите не са действали така бързо, както ние днес — призна Маккомб. — Докато свържат Рубе с престъплението, той избягал в девствените гори на Северозападните територии и се укривал до въстанието на Риел през хиляда осемстотин осемдесет и пета година.
— Бунтът на потомците на френските търговци и индианците — отбеляза Вийон, спомняйки си историята.
— Метисите, така ги наричаха. Луи Риел бил техен водач. Рубе се присъединил към силите на Риел и се вписал в канадската легенда като наш убиец с най-многобройни жертви.
— А колко време се е укривал?
— Шест години — отвърна Маккомб. — За тях нищо не е отбелязано. Имало вълна от неразкрити убийства, приписани на него, но не съществували солидни доказателства, нито показания на очевидци. Само една особеност, която подсказвала за похвата на Рубе.
— Особеност ли?
— Да, всичките жертви имали белези по врата — поясни Маккомб. — Повечето от удушване. Рубе се отказал от мръсната употреба на нож. Но навремето не се е вдигал голям шум за такива неща. Хората са имали други морални принципи. Гледали са на главореза, който премахвал нежеланите, като на благодетел на общността.
— Доколкото си спомням, той станал легенда и с убийствата на много полицаи по време на бунта на Риел.
— На тринайсет, за по-точно.
— Рубе трябва да е бил много силен.
— Не особено — отвърна Маккомб, — защото е описано, че бил с крехко телосложение и доста болнав. Лекарят, който го прегледал преди екзекуцията, потвърдил, че Рубе страдал от охтика, или както се нарича днес — туберкулоза.