Макар че не бе паднала капка, въздухът бе наситен с миризмата на дъжд.
Хайрам Мийчъм, телеграфистът, седеше наведен над шахматна дъска, задълбочен в любимото си развлечение за убиване на времето — да играе шах с телеграфиста от другия край на телеграфната линия. Стъклата на прозорците дрънчаха от вятъра с ритъма на стакатото от телеграфния ключ, завинтен за масата пред Мийчъм. Хардинг взе кафеника от керосиновата печка и си наля чаша кафе.
— Кой води?
Мийчъм вдигна поглед.
— Аз настъпвам към Стандиш в Джърмънтаун. Адски печен е в играта. — Ключът затрака и Мийчъм придвижи една от шахматните фигури. — С царицата взимам коня на Е четири — изсумтя той. — Не ми изглежда обнадеждаващо.
Хардинг извади часовник от джоба на жилетката си и погледна с вдигнати вежди циферблата.
— „Манхатън лимитид“ закъснява с двайсет минути.
— Вероятно изостава от разписанието поради бурята — отбеляза Мийчъм. Той изпрати по телеграфа следващия си ход, качи крака върху масата и се наклони със стола назад в очакване отговора на опонента си.
Всички дъски на стените на кантона изскърцаха, когато мълния опърли небето и порази едно дърво в близкото пасбище. Хардинг отпи от димящото кафе и безцелно се загледа в тавана, запитвайки се наум дали гръмоотводът на покрива е в добро състояние. Силен звън на телефона над бюрото му с извит сгъваем капак прекъсна мислите му.
— Сигурно е диспечерът с новини за „Лимитид“ — предположи обезпокоен Мийчъм.
Хардинг обърна нагоре въртящата се конзола на телефона и притисна малката кръгла слушалка към ухото си.
— Уакетшър — рече той.
Гласът на диспечера от Олбъни едва се чуваше сред атмосферните смущения от бурята.
— Мостът… Виждаш ли моста?
Хардинг се обърна да погледне през източния прозорец. В тъмнината видимостта едва стигаше до края на перона.
— Не мога да го видя. Ще трябва да изчакам следващата светкавица.
— Още ли си е на мястото?
— Защо да не си е на мястото? — попита раздразнен Хардинг.
— Току-що от Катски ми се обади капитанът на един влекач и вдигна патърдия — изпращя в отговор гласът на диспечера. — Една носеща греда на моста паднала върху един от шлеповете му и го повредила. Всички тук са в паника. Служителят от Кълъмбиявил съобщи, че „Лимитид“ закъснявал.
— Кажи им да се успокоят. Влакът още не е минал през Уакетшър.
— Сигурен ли си?
Хардинг заклати глава в недоумение от глупавия въпрос на диспечера.
— По дяволите! Да не мислиш, че няма да знам кога влакът е минал покрай гарата ми?
— Слава богу, че сме навреме. — По телефона се чу въздишката му на облекчение, въпреки смущенията по линията. — „Лимитид“ вози деветдесет пътника, без да се броят екипажа и някаква важна клечка в специалния правителствен вагон, пътуващ за Вашингтон. Подай сигнал за спиране и щом светне от някоя мълния, провери състоянието на моста.
Хардинг потвърди и окачи слушалката. После свали от куката на стената фенер с червени стъкла, повдигна единия му капак, за да провери дали има достатъчно керосин и запали фитила. Мийчъм го погледна въпросително над шахматните фигури.
— На „Лимитид“ ли ще сигнализираш?
Хардинг кимна.
— От Олбъни съобщиха, че била паднала една носеща греда на моста. Искат да ида да проверя, преди влакът да мине по него.
— Да запаля ли междувременно и семафорния фенер?
Остра свирка прониза бурята навън. Хардинг наостри слух, за да разбере откъде идва звукът. Чу го отново малко по-висок.
— Няма време. Ще сигнализирам с този…
Изведнъж вратата се отвори и на прага застана непознат човек. Очите му бързо огледаха помещението. Имаше телосложението на жокей — слаб и нисък. Мустаците му бяха руси като косата му, която се подаваше изпод широкопола сламена шапка, килната назад на главата. Дрехите му издаваха изискан вкус към облеклото — костюмът му беше английски, от „Уебър и Хейлброунър“, с копринени тегели, панталоните му с остри като бръснач ръбове стигаха малко над обувките му от кожа и велур в два цвята кафяво. Но от целия му външен вид най-много се набиваше в очи автоматичният пистолет „Маузер“ в тънката му женствена ръка.
— Не мърдайте, господа! — каза нашественикът с едва забележима усмивка. — Мисля, че е очевидно защо.
— Вие сте луд! — рязко отвърна Хардинг. — Няма какво да откраднете от нас.