— Този път ще ги улучи — каза Кинг. Това беше просто обявяване на факт, нищо повече. Лицето му не изразяваше никакви чувства, кожата на ръцете му, когато ги вдигна пред очите си, за да не вижда екрана, беше мъртвешки бледа.
Торпедото се вряза в „Леско“, но от компютрите не се чу никакъв звук. Те стояха безучастни и не предадоха нито експлозия, нито силен шум от метал, пръснат на парчета. Бяха имунизирани срещу сподавените викове на умиращите в черните ледени дълбини мъже.
Една по една бездушните машини се изключиха. Лампичките им угаснаха и терминалите им замряха. И те замлъкнаха.
За тях „Леско“ повече не съществуваше.
25.
Мърсиър не изпитваше никакво въодушевление от това, което трябваше да свърши. Той харесваше Джеймс Сандекър, уважаваше прямотата и праволинейния му начин на организация. Но нямаше как да избегне непосредственото разследване на потъналия „Леско“. Не смееше да изчаква и да подлага на риск националната сигурност — журналистите щяха да почнат да обикалят като лешояди. Трябваше бързо да състави план за извеждането на адмирала и Белия дом от цялата каша, без да се стига до национален протест.
По интеркома се разнесе гласът на секретарката му.
— Адмирал Сандекър е тук, сър.
— Покани го да влезе.
Мърсиър едва ли не очакваше да види изпит от недоспиване мъж, потънал в скръб от трагедията и жертвите. Но се излъга.
Сандекър влезе в кабинета ослепителен с униформата си със златни нашивки и цветни кантове. От единия ъгъл на устата му стърчеше току-що запалена пура, а очите му светеха с блясъка на самоувереността. Ако щеше да бъде разнищван под лупа, явно искаше да се представи в изискан вид.
— Моля, седнете, адмирале — покани го Мърсиър и се изправи. — Комисията по национална сигурност ще се събере след няколко минути.
— Искате да кажете инквизицията.
— Съвсем не. Президентът просто иска да научи фактите около разработката на „Леско“ и да разположи събитията от последните трийсет и шест часа в дните занапред.
— Явно никак не си губите времето. Няма още осем часа, откакто хората ми бяха убити.
— Това е доста остро казано.
— А как другояче бихте го определили?
— Аз не съм съдия — отвърна тихо Мърсиър. — Държа да знаете обаче, че искрено съжалявам за провала на проекта.
— Готов съм да поема цялата вина.
— Ние не търсим изкупителна жертва, а само факти, които вие упорито отказвате да разкриете.
— Имам си причини.
— Ще ни бъде любопитно да ги чуем.
Интеркомът изпиука.
— Да?
— Всички се събраха.
— Идваме. — Мърсиър посочи към вратата. — Да тръгваме ли?
Двамата влязоха в заседателната зала на Белия дом. Синият килим подхождаше на пердетата, а на северната стена, над камината, висеше портрет на Хари Труман. Президентът седеше на централното място на огромната овална махагонова маса с гръб към тераса, която гледаше към розова градина. Точно срещу него вицепрезидентът записваше нещо в бележника си. Присъстваха още адмирал Кемпър, министърът на енергетиката доктор Роналд Клайн, държавният секретар Дъглас Оутс и директорът на Централното разузнаване Мартин Броган.
Президентът тръгна към Сандекър и го поздрави сърдечно.
— Радвам се да ви видя, адмирале. Моля, седнете и се чувствайте удобно. Вярвам, познавате всички присъстващи.
Сандекър кимна и се настани на един свободен стол в края на масата. Седеше сам и настрани от другите.
— И така — взе думата президентът, — предполагам, ще ни разкажете за вашия загадъчен „Леско“.
Секретарката на Пит, Зери Почински, влезе в компютърната зала, носейки поднос с чаша кафе и сандвич. Клепките на лешниковите й очи бяха влажни. Беше й трудно да приеме факта, че шефът й е мъртъв. Шокът от мисълта, че е загубила толкова близък човек, още не я бе обзел напълно. Но тя знаеше, че това ще стане по-късно, когато останеше сама.
Тя завари Джордино, възседнал един стол, с лакти и брадичка подпрени на облегалката. Беше се вторачил в редицата от неми компютри. Седна до него и каза с тих глас: