— Повярвай ми, приятелю, като ти казвам да не настояваш да знаеш.
28.
Домът на Греъм Хъмбърли бе разположен на върха на хълм в Палос Вердес — елегантен жилищен квартал на Лос Анджелис. Архитектурата представляваше смесица от съвременен и калифорнийско-испански стил, с грубо измазани с хоросан стени и тавани, украсени с масивни износени греди под покрив с нагънати червени керемиди.
Голям шадраван пръскаше вода върху предната тераса и се оттичаше в кръгъл басейн. На изток от къщата се откриваше грандиозен панорамен изглед към просторен килим от градски светлини, а задната й част гледаше на запад към Тихия океан и остров Каталина.
Когато Шоу влезе в къщата на Хъмбърли, посрещна го музика от мексикански оркестър и брътвеж на стотици гласове с повишено настроение. Барманите трескаво бъркаха огромно количество коктейли с текила, а уредниците на приема едва смогваха да презаредят с пикантни мексикански блюда масите, на които сякаш не им се виждаше краят.
До него се приближи дребен мъж, чиято глава изглеждаше прекалено голяма за раменете му. Беше облечен със смокинг с избродиран на гърба дракон.
— Здравейте, аз съм Греъм Хъмбърли — представи се той с превзета усмивка. — Добре дошъл на приема!
— Брайън Шоу.
Усмивката не се промени.
— А, да, господин Шоу. Извинете, че не ви познах, но общите ни приятели не ми изпратиха ваша снимка.
— Имате изключително внушителен дом. Такъв не се среща в Англия.
— Благодаря. Но заслугата се дължи на жена ми. Лично аз предпочитах да е нещо по-провинциално. За щастие, надделя.
Акцентът на Хъмбърли, както предположи Шоу, беше корнуолски.
— Тук ли е капитан трети ранг Милиган?
Хъмбърли го хвана над лакътя и го изведе настрани от множеството.
— Да, тук е — отвърна той тихо. — Трябваше да поканя всички офицери на кораба, за да съм сигурен, че и тя ще дойде. Елате, ще ви представя на гостите.
— Не са ми по вкуса светските преструвки — рече Шоу. — Ако ми я покажете, ще се справя и сам.
— Както желаете. — Хъмбърли огледа множеството от тела, които се разхождаха из терасата. Накрая погледът му спря да се движи и той кимна към бара. — Ето там, високата и доста привлекателна жена с руса коса и синя рокля.
Шоу бързо я откри сред кръга от ухажващи я офицери с бели военноморски униформи. Тя изглеждаше в средата на трийсетте си години и излъчваше сърдечност, която убягваше на повечето жени. Оставяше впечатлението, че приема вниманието за естествено, без никакви признаци на каприз. На Шоу му хареса това, което видя от пръв поглед.
— Може би ще мога да ви разчистя пътя, като я отделя от тълпата — предложи Хъмбърли.
— Не е нужно — отвърна Шоу. — Между другото, имате ли да ми дадете кола назаем?
— Имам цял парк. Каква искате, лимузина с шофьор?
— Някоя, която да въодушевява.
Хъмбърли се замисли за миг.
— Ще бъде ли подходящ един ролс-ройс корниш с подвижен покрив?
— Ще свърши чудесна работа.
— Ще го откриете на алеята за коли. Червен. Ключовете ще бъдат в стартера.
— Благодаря ви.
— Няма защо. Успешен лов!
Хъмбърли се върна към задълженията си на домакин. Шоу тръгна към бара и си проправи път до Хайди Милиган. Един млад русокос лейтенант му хвърли неодобрителен поглед и подметна:
— Не се ли натрапваш малко, деденце?
Шоу не му обърна внимание и се усмихна на Хайди.
— Капитан Милиган, аз съм адмирал Брайън Шоу. Мога ли да поговоря с вас… насаме?
Хайди огледа набързо лицето му, опитвайки да си спомни дали го познава. Затрудни се и кимна.
— Разбира се, адмирале.
Русокосият лейтенант го погледна така, сякаш е видял дюкяна си откопчан.
— Моите извинения, сър. Аз си помислих…
Шоу го удостои с великодушна усмивка.
— Никога не забравяй, момко, че е полезно да познаваш врага.
— Харесва ми как шофирате, адмирале — надвика се с шума на вятъра Хайди.
Шоу натисна още малко педала на газта и ролс-ройсът се устреми на север по автострадата за Сан Диего. Той нямаше предвид накъде да кара, когато двамата с Хайди напуснаха приема. Трийсет години не беше идвал в Лос Анджелис. Караше безцелно, като следеше единствено пътните табели, без да е сигурен обаче къде ще го отведат.