Льо Ма слезе долу и задейства двигателите, а Пит отмота носовите и кърмовите въжета от доковите кнехти и ги нави върху палубата. Зелената вода на залива се плъзгаше покрай корпуса, без да оставя почти никакви бразди и постепенно промени цвета си до яркосиньо, когато навлязоха в главното течение на реката. На четирийсет и пет километра от отсрещния бряг хълмовете белееха от зимния сняг. Те минаха покрай една рибарска гемия, плаваща към доковете със седмичния улов, и шкиперът й махна на Льо Ма в отговор на изгракалата тръба на яхтата. Зад кърмата с ярки подробности се открояваха в мартенското слънце заострените кули на живописните катедрали на Римуски.
Леденият вятър защипа по-силно, когато яхтата напусна завета на сушата и Пит се вмъкна в салона.
— Чаша чай? — попита го Льо Ма.
— С удоволствие — усмихна се Пит.
— Чайникът е в камбуза. — Льо Ма държеше отпуснато кормилото и говореше, без да се обръща, вперил поглед право напред. — Ако обичате обслужете се сам, че аз трябва да внимавам зорко за плаващи ледени късове. По това време на годината те са по-нагъсто от мухи върху тор.
Пит си наля от горещия чай, седна на един висок въртящ се стол и се загледа в реката. Льо Ма беше прав. Водата наистина беше отрупана с плаващи ледени късове, големи колкото яхтата.
— Каква беше нощта, когато е потънал „Емприс ъв Айрланд“? — наруши той мълчанието.
— С ясно небе — отговори Льо Ма. — Реката беше спокойна, температурата на водата — няколко градуса над точката на замръзване, никакъв вятър. На места имаше мъгла, нещо обичайно за пролетта, когато топлият южен въздух се слегне над студената река.
— Надежден кораб ли беше „Емприс“?
— Един от най-надеждните. — Гласът на Льо Ма прозвуча сериозно, макар въпросът да му се стори наивен. — Бил е строен по най-високите стандарти за времето си по поръчка на притежателите му — „Канадската тихоокеанска железопътна линия“. Той и още един кораб от аналогичен клас — „Емприс ъф Бритън“ — бяха красиви лайнери, с водоизместимост от по четиринайсет хиляди тона и дължина сто шейсет и осем метра. Може би вътрешното им обзавеждане да не е било толкова елегантно, колкото на „Олимпик“ или „Мавритания“, но те си спечелиха солидна слава с удобния си лукс, който предоставяха на пътниците при прекосяването на Атлантическия океан.
— Доколкото си спомням, последното пътуване на „Емприс“ е започнало от Квебек на път за Ливърпул.
— Хвърлил котва към четири и половина часа следобед. Девет часа по-късно лежеше на речното дъно с пробит десен борд. Мъглата беше тази, която написа епитафията на кораба.
— Както и на другия, който превозвал въглища — „Сторстад“.
Льо Ма се усмихна.
— Добре сте си научил урока, господин Пит. Причината за сблъсъка между „Емприс“ и „Сторстад“ остана неразкрита докрай загадка. Екипажите им са се видели от разстояние тринайсет километра. Когато вече ги делели по-малко от три километра, между тях се изпречил нисък облак мъгла. Капитан Кендъл, управляващ „Емприс“, дал заповед за пълен назад и за спиране на машините. Това било грешка — трябвало е да продължи по пътя си. Мъжете в кормилната рубка на „Сторстад“ се объркали, като видели, че „Емприс“ изчезнал в мъглата. Помислили, че лайнерът се приближава към тях отляво на носа им, а всъщност, поради изключените си двигатели, той се носел свободно по повърхността към десния им борд. Първият помощник-капитан на „Сторстад“ дал заповед за прехвърляне на кормилото на десния борд и това осъдило „Емприс ъф Айрланд“ и пътниците й на гибел.
Льо Ма прекъсна разказа си, за да посочи един леден къс с площ почти един акър.
— Тази година имахме необичайно студена за сезона зима. Нагоре по течението, в продължение на цели двеста и четирийсет километра, реката е все още замръзнала.
Пит мълчеше и бавно отпиваше от чая си.
— Шестхилядитонният „Сторстад“ — продължи Льо Ма, — натоварен с единайсет тона въглища, се врязал в средата на „Емприс“, откъртвайки зееща пробойна, висока седем метра и широка четири и половина метра. Само след четиринайсет минути „Емприс“ се понесъл към дъното, отнасяйки със себе си повече от хиляда души.
— Странно е, че толкова бързо е бил забравен корабът — отбеляза замислен Пит.