Пит се приближи още малко и различи в тъмното огромно черно тяло, издигащо се върху страничен коловоз. Това беше локомотив със служебен вагон, скачен зад него. Пит предпазливо се качи в кабината и пипна пещта. Металът беше студен. По ръката му се полепи ръжда — котлите не бяха палени дълго време.
Той мина по коловоза към къщата и почука на вратата.
Кучето предано излая няколко пъти и почти веднага на прага се показа мъж, облечен със смачкан хавлиен халат. Светлината беше зад гърба му, затова лицето му не се виждаше ясно. Раменете му бяха широки колкото рамката на вратата и носеха тежестта на тялото му като професионален борец.
— Какво обичате? — попита мъжът с дълбок метален глас.
— Извинете, че ви безпокоя — заговори Пит с характерната за южняците усмивка, — но бих ли могъл да поговоря с вас?
Мъжът го огледа от горе до долу с леден поглед, после кимна.
— Разбира се, заповядайте.
— Казвам се Пит, Дърк Пит.
— Ансъл Магий.
Името му докосна една струна в Пит и преди той да осмисли сигнала й, Магий се обърна и силно извика:
— Ани, имаме гост.
Жената излезе от кухнята. Беше висока и не издаваше никакъв интерес. Тялото й беше тънко като тръстика — пълна противоположност на Магий. Пит предположи, че навремето може да е била манекенка. Косата й бе на тъмни и светли кичури и грижливо сресана. Беше облечена с прилепнала по тялото червена дълга домашна роба, препасана с подходяща на цвят престилка, а в едната си ръка държеше кърпа за бърсане на чинии.
— Това е съпругата ми Ани. — Магий направи и съответния жест с ръка. — А това е господин Пит.
— Здравейте! — поздрави го сърдечно Ани. — Имате вид на човек, зажаднял за чаша кафе.
— С удоволствие бих изпил едно без мляко — рече Пит. — Благодаря.
Тя изведнъж отвори широко очи.
— Знаете ли, че ръцете ви кървят?
Пит погледна ожулените си длани.
— Сигурно съм ги издраскал, когато паднах върху релсите. Те са толкова вкочанясали от студ, че дори не съм усетил.
— Сега се настанете тук, до огъня — поведе го Ани към един ъглов диван. — Аз ще ви почистя раните. — Тя забърза към кухнята и напълни кана с топла вода, после отиде в банята да потърси антисептично средство.
— Аз пък ще донеса кафето — предложи услугите си Магий.
Овчарското куче стоеше настрани и гледаше безизразно Пит. Е, поне кучето ме гледа, каза си наум Пит. Очите на животното бяха скрити зад гъсти кичури козина.
Пит обходи с поглед всекидневната. Мебелите със съвременни форми очевидно бяха правени по поръчка. Всяка вещ, включително лампите и безбройните предмети на изкуството, беше боядисана или в червено, или в бяло. Стаята представляваше нещо като обитаема художествена галерия.
Магий влезе с чаша димящо кафе.
На светлина лицето му изглеждаше дружелюбно, с момчешки израз.
— Вие сте Ансъл Магий, скулпторът, нали?
— Опасявам се, че някои художествени критици не биха се съгласили с това определение — засмя се добродушно Магий.
— Много сте скромен — рече Пит. — Веднъж стоях на дълга опашка, за да видя изложбата ви в Националната художествена галерия във Вашингтон.
— Да не би да сте познавач на съвременното изкуство, господин Пит?
— Едва ли бих се нарекъл и дилетант. Всъщност моята страст е античната машинария. Колекционирам стари коли и аероплани. — Това беше вярно. — Освен това изпитвам влечение и към парните локомотиви. — Това беше поредната лъжа.
— В такъв случай имаме много общи неща — отбеляза Магий. — И аз самият съм запалянко по стари влакове. — Той се пресегна и загаси телевизора.
— Видях частната ви железопътна линия и локомотива.
— Атлантически тип четири-четири-две — сякаш изрецитира Магий. — Излязъл е от заводите „Болдуин“ през хиляда деветстотин и шеста година. Теглил е „Овърланд лимитид“ от Чикаго до Каунсъл Блъфс, Айова. Бил е доста бърз за онова време.
— Кога за последен път е бил задвижван? — По киселата физиономия на Магий Пит веднага разбра, че е употребил погрешна терминология.
— Пълних пещта му допреди две лета, след като изминах с него осемстотин метра. Возих съседите и децата им напред-назад по частния си коловоз. Отказах се след последния си сърдечен пристъп. Оттогава машината бездейства.