Първото нещо, което полицейският съдебен лекар щеше да провери, ако заподозреше причинено задушаване, щеше да бъде езикът на жертвата. По езика му нямаше никакви следи от зъби.
В самата уста обаче се забелязваха леки одрасквания. Глай извади малка чантичка за грим от джоба си и избра мек светлорозов молив. Нямаше да може да заличи напълно обезцветяването, но можеше да го докара до цвета на тъканта наоколо. Потъмни също и бледостта около вътрешните страни на устните, като по този начин премахна още една улика, издаваща насилствено задушаване.
Очите на Герие гледаха безвзорни и Глай ги затвори. После разтри изкривеното лице, за да му придаде спокоен, кротък израз. Накрая нагласи тялото му така, че да прилича на заспал дълбоко и го покри със завивките.
Излезе от спалнята, но усети как леко, натрапчиво съмнение зачовърка дълбините на съзнанието му. Това беше съмнението на професионалиста, който винаги оставаше с чувството за недовършена работа, за недогледана подробност, която понякога му убягваше.
Вече слизаше по стълбите, когато видя телохранителят да излиза от кухнята с порцеланов чайник върху поднос.
Глай се закова на място. Изведнъж се сети за един пропуск, за който трябваше да се сети по-рано. Зъбите на Герие бяха прекалено равни. Мигом проумя, че трябва да са изкуствени.
Приклекнал до парапета, за да не го види приближаващият се телохранител, бързо се върна в спалнята. Само след пет секунди вече ги държеше в ръката си. Къде ли ги е държал старецът до сутринта? Сигурно ги е потапял в дезинфекционен разтвор. Върху нощното шкафче нямаше нищо, освен будилник. На плота в банята откри пластмасова купичка със синя течност. Нямаше никакво време да проверява съдържанието й. Пусна вътре протезите.
Глай отвори вратата на спалнята в мига, в който телохранителят завъртваше топката на бравата откъм коридора.
— О, мосю Вийон, помислих си, че вие и премиерът ще поискате да пийнете чай.
Глай кимна през рамо към издутината в леглото.
— Жюл каза, че се чувства изморен. Струва ми се, че заспа веднага щом помириса възглавницата.
Телохранителят повярва на думите му.
— Няма ли да изпиете чаша чай, преди да си тръгнете, господине?
Глай затвори вратата.
— Не, благодаря. Трябва да потеглям.
Двамата слязоха заедно във фоайето. Телохранителят остави подноса и му помогна да си облече палтото. Глай се забави умишлено на прага, за да се увери, че човекът на Герие ще види мерцедеса.
Махна за сбогуване и подкара колата. Порталът се отвори и той зави по пустата улица. След осем пресечки паркира до тротоара между две големи къщи. Заключи вратите и стъпка презрително ключовете с тока на обувката си на земята.
Какво по-обикновено би могло да има от един мерцедес, който стои в елегантен жилищен район, помисли си той. Хората, които живеят в имения, рядко разговарят със съседите си. Всеки вероятно ще си мисли, че колата е на приятели, дошли на гости на съседите. В продължение на няколко дни никой нямаше да обърне внимание на колата. В десет и десет Глай пътуваше в автобуса. Екзотичната отрова, която сам бе приготвил, беше все още в джоба му. Тя беше безопасен метод, използван от комунистическото разузнаване. Никой съдебен лекар не можеше да установи със сигурност наличието й в нечий труп.
Решението да използва възглавница беше негово спонтанно хрумване в последния момент. Тя като че ли се яви подходящ инструмент за култа на Глай към разнообразието.
Повечето убийци следваха определена схема, разработваха рутинен начин на действие, предпочитаха определен вид оръжие. Схемата на Глай беше, че нямаше такава. Всяко убийство беше напълно различно по изпълнение от предишното. Той не оставяше никакви следи, които да го свързват с миналото.
Изпълни се с прилив на въодушевление. Беше разчистил първото препятствие. Оставаше още едно, най-хитрото, най-чувственото от всички.
34.
Даниел лежеше в леглото и наблюдаваше как димът от цигарата й се вие към тавана. Съвсем слабо съзнаваше, че се намира в топлата малка стая в уединената селска къща извън Отава, че вечерният мрак се сгъстява, че до нея лежи силно, гладко тяло.
Надигна се до седнало положение и погледна часовника си. Любовната игра беше свършила и тя изпитваше съжаление, че не можеше да продължи до безкрайност. Отговорността я зовеше и принуждаваше да се върне отново в действителността.