Вийон помълча за миг, после се извъртя на стола си и се наклони напред.
— С какво мога аз да ви помогна?
— Като начало бихте могъл да наредите на Пит и екипа му да стоят далече от Сейнт Лорънс.
— Това не мога да сторя — поклати глава Вийон. — Разрешението за спасителната операция мина по каналния ред. Да не ви обяснявам какво могат да направят американците, ако изведнъж им отнемем разрешителното — най-спокойно ще си отмъстят, като ни отнемат правото на риболов в техни води.
— Генерал Симс взе предвид тази мярка. Затова предложи друга възможност. — Шоу направи пауза и продължи: — Да унищожим останките от „Емприс“.
— Нима можете да го направите, без да се стига до неприятен инцидент?
— Да, при положение че стигна до потъналия параход преди Пит.
Вийон отново се облегна назад, обмисляйки хладнокръвно как лично да се възползва от сведенията, които Шоу му предостави. Погледът му се зарея из стаята и се спря на една от картините на стената, изобразяваща клипер, плаващ с издути от вятъра платна. Най-накрая подреди мислите си и рече:
— Разчитайте на пълното ми съдействие.
— Благодаря ви — отвърна Шоу. — Ще имам нужда от петима мъже, шлеп и съответното водолазно оборудване.
— Както и от подходящ човек, който да координира плановете ви.
— Имате ли предвид някого?
— Имам. Ще се погрижа той да влезе във връзка с вас. Полицай е и е добре обучен за този вид работа. Името му е Глай, инспектор Фос Глай.
41.
Операцията по откриването на „Манхатън лимитид“ като че ли се закучи още от самото начало. Джордино се обезсърчи донемайкъде. Вече с четири дни изоставаше от обещания за себе си график.
След припряно натоварване на хора и съоръжения от пристана новият спретнат научноизследователски катер „Де Сото“, дълъг осемнайсет метра и специално проектиран от инженерите на НЮМА да плава по вътрешните водни пътища, най-сетне разпени речната вода и пое към недалечната си цел.
Кърмчията зорко следеше за шамандури и увеселителни корабчета. Главното му безпокойство обаче беше спадащият барометър и лекият дъжд, който пръскаше прозорците на кормилната рубка. Съчетанието им обещаваше първокласна буря до падането на нощта.
Когато се стъмни, лекото речно вълнение започна да хвърля пръски по носовата палуба на „Де Сото“. Внезапно от стръмните палисади, ограждащи брега, се разнесе воят на вятъра, чиято скорост от трийсет километра в час достигна над деветдесет. Бурният му пристъп избута бързодвижещия се катер от главния канал. Преди кърмчията буквално да впрегне всички мускули, за да го върне по курса му, плавателният съд бе изтласкан в плитките води, където се удари вероятно в залят от водата дънер и на дъното на лявата му носова част зейна шейсетсантиметрова дупка.
През следващите няколко часа Джордино пришпори екипажа си на работа като същински тиранин. По-късно операторът на хидролокатора щеше да признае, че думите на сприхавия италианец са плющели в ушите му като камшик. Пробойната бе запушена, само че докато се справяха с останалите няколко малки течове, водата се бе качила над скулите на плавателния съд и заливаше до глезени най-долната палуба.
Поел два тона вода, „Де Сото“ едва маневрираше. В яростта си Джордино не обръщаше внимание на този факт и с един замах отвори дроселите докрай. Рязко увеличената скорост издигна закърпената пробойна над нивото на водата и плавателният съд отскочи назад в реката и пое към Ню Йорк.
Бяха загубени два дни, докато катерът бъде изведен на сух док и поправен. Малко след като поеха отново на път, се оказа, че магнитометърът е дефектен и се наложи спешно да се достави нов от Сан Франциско. Още два дни отидоха на вятъра.
Най-сетне, на светлината на пълнолунието, Джордино напрегна вниманието си, докато „Де Сото“ се плъзгаше под масивните каменни брегови устои, които някога са поддържали моста Довил-Хъдсън. Той подаде глава през прозореца на кормилната рубка.
— Какво отчита ехолотът?
Глен Чейс, необщителният, оплешивяващ капитан на катера, хвърли едно око на червените цифрови изображения.
— Почти шест метра. Струва ми се достатъчно, за да паркираме тук до сутринта.