— Да продължа ли да го наблюдавам?
— Да, опитай да уловиш някакво движение. — Пит се обърна към Гън. — Кой управлява малката подводница?
Гън се замисли, преди да отговори:
— Сид Клинджър и Марв Пауърс.
— Хидролокаторът засече странен обект. Искам двамата да минат над него.
Гън го погледна.
— Мислиш, че нашите гости са се върнали ли?
— Според показанията на уреда е малко вероятно — сви рамене Пит. — Ама знае ли човек!
Веднага щом скочи от шлепа, Фос Глай заплува право към дъното. Той влачеше със себе си допълнителни резервоари за сгъстен въздух, което никак не беше лека работа, но те щяха да му потрябват за обратния път и за спиранията. С тях той щеше да понижава налягането, докато се издига към повърхността. Глай заплува в хоризонтално положение ниско над речното дъно, оттласквайки плавниците си в ленив ритъм. Чакаше го дълъг път и много работа.
Беше изминал едва петдесетина метра, когато чу постоянно бръмчене, идващо някъде от празните черни дълбини. Той застина на място и се заслуша.
Акустиката на водата разсейваше звука и слухът му не беше в състояние да определи с точност къде се намира източникът. После очите му различиха слаба жълтеникава светлина, която все повече се уголемяваше над него от дясната му страна. Нямаше никакво съмнение — „Ошън венчърър“ се насочваше право към него.
Нямаше къде да се скрие; по равното и голо речно дъно не се виждаха нито скални образувания, нито гора от водорасли. Попаднеше ли веднъж яркият лъч на подводния съд върху него, той щеше да се окаже също толкова видим, колкото избягал престъпник, прилепен до затворническата стена под ярката светлина на прожектор.
Той се освободи от допълнителните резервоари и притисна тяло върху утаечния слой, представяйки си как управляващите подводницата са залепили лица в люковете за наблюдение и се опитват с просто око да проникнат в безкрайния мрак. Той задържа дъх, за да попречи на издайническите въздушни мехурчета да излизат от регулатора му.
Подводният съд мина зад него и продължи нататък. Глай пое дълбоко въздух, без обаче да отпусне сърце. Знаеше, че екипажът ще обърне посоката и ще продължи да търси.
В този момент разбра защо са го подминали. Утайката се бе разбъркала и като облак бе закрила фигурата. Той зарита с плавниците си и с облекчение видя как светлината на подводницата се загуби във вихрушката от утайка. Загреба шепи от нея и я пръсна около себе си. След секунди тинестата течност го забули напълно. Тогава включи водолазното си фенерче, но плаващата кал отрази лъча му. Щом той не виждаше, значи и мъжете в подводния съд не виждаха.
Затърси наоколо и ръцете му напипаха допълнителните резервоари за сгъстен въздух. Погледна компаса, закачен на колана му, за да определи посоката на „Емприс“ и започна да плува, разбърквайки с плавниците дъното.
— Клинджър се обажда от „Сафо“ — каза Гън.
Пит отстъпи назад от мониторите.
— Дай ми да говоря с него.
Гън свали наушните си слушалки и му ги подаде. Пит ги нагласи на главата си и заговори в мъничкия микрофон.
— Клинджър, тук е Пит. Какво откри?
— Нещо като размътена утайка на речното дъно — отвърна Клинджър.
— Можеш ли да определиш на какво се дължи?
— Не. Каквото и да е било, трябва да е потънало в тинята.
Пит отмести поглед към хидролокатора.
— Засече ли нещо?
Операторът поклати глава.
— Освен някакво мъгляво петно от тази страна на подводницата, картата за данни е празна.
— Дали да не се върнем и да помогнем на спасителния екип? — попита Клинджър.
Пит потъна в краткотрайно мълчание. Странно го подразни въпросът на Клинджър. Дълбоко в себе си почувства, че нещо неопределимо е пренебрегнато.
Хладнокръвната логика диктува, че човешкият ум е далеч по-непогрешим от машините. Ако уредите не отчитаха нищо, значи нямаше нищо за откриване. Противно на собствените си човъркащи го съмнения Пит не отхвърли предложението на Клинджър.
— Клинджър?
— Слушам.
— Върни се обратно, но предприеми бавен курс на зигзаг.
— Разбрано. Ще си отваряме очите на четири. „Сафо“ потегля.
Пит върна слушалките на Гън и го попита:
— Как върви там долу?