Всички се събраха плътно около Глай и застанаха неподвижни като статуи в гробище. Един от водолазите извади от колана си с тежести пластмасова плоча и бързо драсна нещо с мазен молив. После доближи плочата до лицето на Глай. Бележката беше кратка:
ИЗЧЕЗВАЙ!
В първия момент Глай се изуми.
Съвсем не предполагаше подобно развитие на нещата. Без да чака, той подгъна колене, оттласна тялото си нагоре и с всички сили заплува над главите на водолазите от НЮМА. Те не направиха ни най-малко движение да му попречат, само се обърнаха, за да го проследят с поглед как потъва в мрака.
— Значи го пусна — рече тихо Гън.
— Да, пуснах го.
— Мислиш ли, че беше разумно?
Пит стоеше равнодушно и не отговори веднага. Изглеждаше усмихнат, без да се усмихва. Изразът му беше заплашителен като на лъв, който дебне скрит за минаваща покрай него плячка.
— Нали видя ножа — рече той най-накрая.
— Той нямаше никакъв шанс. Нашите момчета щяха да нахранят рибите с него.
— Мъжът беше убиец. — Това беше просто твърдение, нищо повече.
— Все още можем да го заловим, когато излезе на повърхността — не отстъпваше Гън. — Тогава ще е съвсем безпомощен.
— Не вярвам.
— Нещо имаш предвид ли?
— Много просто — отвърна Пит. — Ще използваме дребната риба, за да хванем едрата.
— Така значи. — Гън не изглеждаше убеден. — Ще чакаме, докато той се срещне с приятелчетата си, направят хайка и оградят мястото. После да ни предадат на властите.
— Предполагам, че той е от властите.
Гън беше объркан повече от всякога.
— В такъв случай какъв е процентът?
— Нашият гост беше само на проучване. Следващия път може би ще доведе неколцина приятелчета и наистина ще си покаже рогата. Ние имаме нужда от време. Според мен ще си струва да изчакаме, докато спрем техния часовник.
Гън сви намусен устни и кимна.
— Съгласен съм с теб, но въпреки това е по-добре да се махаме. Тоя тип ще се метне на борда на първия кораб, който мине край него.
— Няма защо да бързаме — каза Пит напълно успокоен. — Той ще трябва да намали налягането, което ще трае поне половин час. Не е изключено да има резервни бутилки, скътани някъде на речното дъно.
В главата на Гън се оформи нов въпрос.
— Каза, че бил убиец. Кое те кара да мислиш така?
— Много бързо извади нож и много настървено пожела да го използва. Онези, които са родени с инстинкт за убиване, никога не се колебаят.
— Значи сме изправени пред хора с разрешително за убийства — рече замислен Гън. — Не бих казал, че е приятна подобна мисъл.
50.
В басейна на пристанището на Римуски, около двата безлюдни дока и дългите складови постройки, атмосферата беше спокойна, дори полъх на вятър не нарушаваше пълното спокойствие.
Беше още много рано за появата на докерите, за неизменните крясъци на чайките и за дизеловите локомотиви, които превозваха сваления товар до близкия промишлен парк.
Влекачът, който само преди няколко часа бе минал покрай „Ошън венчърър“, теглейки празен шлеп нагоре-надолу по реката, се поклащаше вързан за един от доковете. Корпусът му бе нашарен с избила червеникава ръжда, а опустошенията от трийсетте години непрестанна употреба бяха оставили дълбоки следи навсякъде. От илюминаторите на кабината на капитана, намираща се точно под лоцманската кабина, струеше светлина и се отразяваше почти незабележимо в черната вода.
Шоу погледна часовника си и натисна мъничък бутон на уред, който приличаше на джобен калкулатор. Затвори за миг очи, замисляйки се, после започна да натиска един по един няколко бутона.
Не беше както някога, размишляваше той, когато агентът трябваше да се крие на някой таван и да говори тихо в микрофона на радиопредавателя. Днес цифровите сигнали се предаваха чрез изкуствен спътник на компютър в Лондон. Там съобщението биваше дешифрирано и изпращано на съответното място посредством предаване с оптично влакно.