А какво стана с филма? Сигурно е свършил.
Какъв филм гледаше? А, да. „Далас“.
Сигурно е свършил.
Допи виното в чашата си. Остави я до локвичката и вдигна бутилката. Няколко капки се стекоха в чашата. Тапата се изтърколи към гърлото, но запря в стеснението и отново падна на дъното, когато Синтия остави шишето на масата.
Убит войник. Така ги наричаше Мъри.
Не тапите, а бутилките.
Убит войник с коркова тапа в корема.
Телефонът иззвъня.
Тя изохка и се надигна от дивана. Олюля се над масичката за кафе. Вдигна ръце, за да запази равновесие, и зърна отражението си в огледалото над камината. То се вторачи в нея така, сякаш виждаше непознат. Повдигна вежди, ухили се глупаво и махна с ръка.
— Здрасти, маце! — каза тя и намигна.
Момичето в огледалото също намигна.
— Извинявай, извинявай. Трябва да вдигна телефона.
Мина странично покрай масичката за кафе. В трапезарията беше тъмно и се наложи да се хване за един стол, за да не падне. С три дълги крачки успя да се добере до вратата на кухнята. Подпря се с рамо на рамката и вдигна слушалката.
— Ало? — произнесе внимателно тя.
В отговор прозвуча тих съскащ шепот.
— Ало? — повтори тя.
— Ш-ш-ш… ш-ш-ш… ах.
— Лесно ти е да го кажеш — каза тя и се изхили. — Хайде де, кой е?
— С-с-с… Синтия.
— Не. Аз съм Синтия. Кой се обажда?
— С-с-студено е.
Дрезгавият глас я накара да потръпне. Тя плъзна ръка по стената и напипа ключа на лампата. Светлината заля кухнята.
— Не съм в настроение за шегички — каза тя.
— Липсваш ми… Синтия.
— По-добре кажи кой си.
— Нима… си ме забравила… толкова… скоро?
Тя затвори.
— Тъпанар — промърмори тя и разтърка ръце.
Кожата й беше настръхнала. Зърната на гърдите й стърчаха през меката дантела на нощницата. Трябва да се загърне в халата. Ще се почувства по-добре. Може и да си пийне още малко вино.
Тя дръпна вратата на хладилника и извади висока тънка бутилка шардоне.
Телефонът отново издрънча и я накара да подскочи. Тя грабна слушалката.
— Ало?
— Синтия — прошепна същия глас.
— Кой, по дяволите, се обажда?
— Аз… те искам… тук, при мен. Толкова е тъмно. Толкова студено.
— Кой е?
— Мъ-мъ-мъ… мъъъъъ… Мъри.
Бутилката се хлъзна от пръстите й. Тупна на земята, но не се счупи. Само се търкулна и спря.
— Ти не си в ред.
— Не. Мъртъв съм.
— Ти си ненормален перверзен тип и аз сега ще повикам ченгетата.
— О, Синтия. Толкова ми е студено. Имам нужда от топлината ти. Искам да се любим.
— Лайно!
— Идвам при теб.
Тя тръшна слушалката. Дръпна шнура и изключи телефона. Втурна се в спалнята и изключи и втория апарат на нощното шкафче.
Така!
Мръсник! Лайно! Не познаваше никой, който би бил способен на такова нещо. Сигурно е някой непознат, който е взел номера й от указателя. Сигурно звъни подред на всички вдовици.
Ненормален!
Искам да се любим.
Идвам при теб.
Не, няма да дойде.
Сигурно е просто психопат, който се гаври по телефона.
Тя легна на мекия килим до леглото. Таванът бавно се завъртя.
Дали да не отскочи до Барбара?
Да, но тя е на двадесет минути път по магистралата. Не съм в състояние да карам.
Дали да не се обадя на Барбара? Да я повикам да дойде?
Може.
Той няма да дойде. Тия типове никога не го правят. Така казват ченгетата по телевизията. А типовете винаги идват. Но това става във филмите. Този няма да дойде.
Някакъв безобиден психопат.
Психопат. Отвратителна дума, „психопат“.
И изведнъж осъзна, че ще повърне. Хвана се за устата, изправи се на крака и се втурна към банята. Стомахът й се свиваше. Гърлото й се напълни. Тя подложи шепи под брадичката си, мъчейки се да задържи топлата течност, и в този миг стигна до тоалетната. Надвеси се и повърна. Разплака се.
Когато свърши, тя се избърса с тоалетна хартия. Запали лампата в банята. Деколтето на нощницата й се беше изцапало. Опита се да избърше част от мръсотията с ръка и дори й мина през ума да изхвърли нощницата, но Мъри й я беше подарил на последния им празник на Свети Валентин.