— Знам. Много съжалявам, че ти губя времето. Лошото е, че тук още нямам никакви приятели и…
Нищо чудно, помисли си Дани.
— И не исках да бъда сам. Не и тъкмо сега.
Вдигна към нея угрижени, пълни с молба очи.
— Случило ли се е нещо?
— Аз… аз току-що научих… че майка ми е починала.
— О, Боже. Съжалявам.
Тя пристъпи напред и го хвана за ръката. Заведе го до един от шезлонгите.
— Ела, седни.
Той се намести и заби поглед цимента.
— Какво да те почерпя? Бира?
— Добре.
Тя се втурна в къщата, грабна една кутия „Курс“ от хладилника и изтича в градината. Дани взе чашата си и отиде при него, а той дори не вдигна очи. Подаде му бирата. Седна с лице към него. Кокалестите му пръсти забарабаниха по кутията. Тони я завъртя и я гледаше, без да пие.
— Тя болна ли беше?
Той поклати глава.
— Станало е внезапно. Инфаркт. Татко каза, че както си миела чиниите, изведнъж се свлякла на колене. Починала, преди да дойде линейката.
Той сви рамене и отпи от бирата си.
— Това е ужасно, Тони.
— Поне… поне не се е мъчила. Искам да кажа, че така е по-леко, отколкото да боледуваш дълго.
— А-ха — измърмори Дани.
И двамата й родители бяха живи, но можеше да си представи болката от загубата на близък. Стана й мъчно за Тони.
— Много ли бяхте близки?
— Доста се карахме. Не искаше да ме пусне да дойда тук.
— От Ню Йорк ли си?
— Да, от Клеймор.
— Ще заминеш ли за погребението?
— Мисля, че не. Татко предложи да ми плати билета, но… какъв е смисълът?
Той се вторачи в бирената кутия с изтерзан вид.
— Слушай, обичаш ли пържоли?
— Естествено.
— Тъкмо съм размразила една повече. Искаш ли да останеш за вечеря?
— Не мисля, че на Джак ще му е особено приятно.
— Той няма да вечеря с нас.
— Няма ли? — Тони притеснено сви вежди. — Да не е станало нещо?
— Поканен е навън. Ще се върне по-късно.
Около полунощ.
Моля те, заради доброто старо време.
— Искаш ли да запалиш скарата, докато аз се поизмия?
— Да запаля скарата?
— Да. Нали знаеш как?
— По-добре ти да го направиш.
— Много е просто. Трябва само да…
— Не, не мога. Съжалявам. Ако искаш, ще си тръгна, но не мога да го направя.
— Добре тогава.
— Извинявай.
— Няма нищо.
— Веднъж жестоко се изгорих. Затова.
Той вдигна крачола на черния си панталон до коляното. На кожата от вътрешната страна на прасеца му имаше голям розов и набръчкан белег.
— Виждаш ли?
— Аз ще я запаля — повтори Дани.
Той стана и тръгна след нея, но стоеше настрана, докато Дани поливаше брикетите с течността за разпалване.
Тя драсна клечка кибрит.
— Внимавай! — извика Тони.
Аз съм свикнала — увери го тя и приближи пламъчето до въглищата. Подпали купчинката от няколко страни и скоро огънят забумтя. — Това трябва да е достатъчно.
Тя взе решетката и я закрепи на мястото й. Почернялата мазнина засъска и запуши.
Дани се обърна към Тони.
— Готово. Ако искаш, вземи си още една бира. В хладилника има достатъчно. Аз ще се върна след няколко минути.
— Добре.
Дани кимна и тръгна. Мина през терасата на всекидневната, затвори плъзгащата се врата след себе си, но не я заключи, за да може Тони да си вземе бира от кухнята.
Надяваше се, че няма да направи нищо повече.
Беше в такова състояние, че вероятно щеше да се държи прилично.
Ала не можеше да му се довери изцяло. Щом влезе в спалнята, Дани натисна бутона за заключване. Дръпна плъзгащата се врата на терасата, заключи я и дръпна завесите.
На път за банята Дани хвърли поглед към огледалото. Оранжевото долнище на банския едва успяваше да прикрие окосмението й, тънките връвчици минаваха през голите й хълбоци и крепяха почти символичното триъгълно парченце отзад. Господи, как допусна Тони да я гледа този вид! С горнището на банския нещата стояха още по-зле.
Хлапето си е напълнило очите.
Но поне се държеше прилично.
Засега.
По дяволите, та нали е починала майка му! Видът й би трябвало да е последното нещо, което да го вълнува в този момент.