— Пусни я! — извика тя.
Тони се помъчи да се отскубне, но Дани го задържа, докато момчето прескочи седалките.
Момчето се блъсна в Дани, коленете му се забиха в бедрата й, а лакътят му профуча край бузата й. Стисна с едната си ръка главата на Тони, завъртя я и стовари юмрук в лицето му. Дани се опита да го спре, но не успя. Юмрукът му бързо и с все сила се забиваше в Тони, сякаш момчето се опасяваше, че няма да му стигне времето. Страшен, покъртителен вой се изтръгна от гърдите на Тони.
— Стига! — изкрещя Дани.
Тя впи пръсти в гъстите мазни коси на момчето и го задърпа. Главата му политна назад, последвана от тялото, и той се стовари с цялата си тежест върху Дани. Тя го блъсна. Той се удари в облегалката на предната седалка и изохка, когато ръбът се вряза в ребрата му.
Лампите в салона светнаха.
Момчето се опитваше да отскубне краката си, които се бяха оплели в нейните. Дани го риташе. Най-сетне момчето успя да прескочи седалките и да се върне в своя ред.
Някакъв едър брадат мъж с вратовръзка грубо сграбчи момчето за яката и го задърпа нагоре.
— Разкарай се оттук!
— Ама…
— Мърдай! И повече да не съм те видял тук!
Шепнейки ругатни и поглеждайки свирепо към Тони, момчето последва приятелката си към края на реда. Кога: стигнаха до пътеката, то се обърна.
— Шибан, шантав психопат!
Двамата излязоха от салона. Всички зрители обърнаха погледи към Дани и мъжът с вратовръзката.
— Вие също! — изръмжа той. — Напуснете салона!
Дани чак сега погледна към Тони. Той лежеше в странна поза на седалката, с разперени ръце и крака и приличаше на смачкан паяк. Дишаше тежко. Главата му висеше на една страна. Отвсякъде се стичаше кръв — от отворената му уста, от цепнатите устни, от ноздрите, от раните и драскотините по лицето. Момчето явно е имало пръстен на ръката, едното око на Тони бе почти затворено от голям оток.
Дани го гледаше ужасена. Само преди минута лицето на Тони беше непокътнато. Сега изглеждаше по-зле от някои от нейните маски. Но тук нямаше грим, червената течност не беше боя, а истинска кръв от изранената плът.
Призля й. Чувстваше се напълно безпомощна.
— Хайде, сестро, размърдай се. Ако не сте се разкарали до две минути, ще повикам ченгетата.
Тя хвана едната ръка на Тони и го дръпна, но успя само леко да го помръдне.
— Добре де — каза мъжът с отвратен вид. — Дръпни се. Аз ще го изнеса.
— Благодаря ви — промълви Дани.
Докато го чакаше да заобиколи реда, някой я потупа по рамото. Тя се обърна. Някакъв хлапак се взираше в нея с присвити очи иззад дебелите стъкла на очилата си.
— Това сте вие, нали?
— Моля?
Той поклати невярващо глава и бръкна в джоба на якето си, което беше твърде тясно за размерите му. Извади книжле на Гари Бранднър.
— Аз съм голям почитател на работата ви, мис Ларсон. Възможно ли е да ви обезпокоя за един автограф?
— Разбира се.
Тя погледна назад. Мъжът изтегляше Тони от седалката.
Момчето откъсна една страница от книгата и подаде на Дани листа, книгата и химикалката.
— Казвам се Милтън — каза той.
Тя започна да пише. Ръката й трепереше.
— Хайде, сестричке — повика я мъжът.
Тя продължи да пише, изчервена от срам. За първи път някой й искаше автограф. Жалко, че трябваше да се случи тъкмо сега.
— Аз самият съм гримьор — каза Милтън.
— Това е много хубаво — успя да пророни тя.
Върна му страницата, книгата и химикалката и му протегна ръка. Той я пое с доста озадачен вид.
— Желая ти успех, Милтън.
Той кимна, премигна и се изчерви.
— Надявам се, че няма да имате неприятности — каза той.
— Благодаря. Надявам се, че ще оцелея.
С тези думи тя се обърна и тръгна бързо към пътеката.
Когато се озоваха във фоайето, Тони вече пристъпваше без чужда помощ.
— Страшно съжалявам за случилото се — обърна се тя към мъжа.
— По-добре изкарай приятелчето си оттук.
— Той не ми е…
Защо да се обяснява?
— Да, сър — довърши тя.
Той им отвори вратата и Дани побърза да излезе навън преди Тони. На първия ъгъл се спря да го изчака.
— Господи, Тони!
— Сърдиш ли ми се? — попита той с прегракнал глас, сякаш беше настинал.