— Добре ли си?
— Надявам се.
— Ще можеш ли да караш?
Той сви рамене, но тутакси изохка, сякаш движението му причини болка.
— Аз съм… аз съм много жаден. Може ли… да пийна от градинския маркуч?
— Не е необходимо. Ела.
Двамата тръгнаха към входа на къщата. Тони обгърна тялото си с ръце, сякаш се боеше да не се разглоби.
— След като така и така си тук, поне се измий и си дезинфекцирай раните.
— Не искам да те притеснявам.
— Не ме притесняваш — казва тя и отвори вратата.
Спомняйки си неприятното усещане за близост в коридора, Дани избърза напред и запали лампата в банята. Докато вадеше йод и марли от аптечката, Тони влезе. Тя остави превързочните материали на плота на шкафа, извади картонена чаша и му я подаде.
Ръката му беше ръждивокафява от изсъхналата кръв.
— Хайде, действай и се бинтовай!
— А ти къде отиваш?
— Само до кухнята.
— Трябва ли да ме оставяш сам?
— Хайде, Тони, мисля, че можеш да се справиш.
Той въздъхна разочаровано, но Дани не отстъпи. И без това вече й ставаше тясно в банята с него. Ако останеше, той щеше да я помоли да почисти раните му и да ги превърже.
В никакъв случай.
— Извинявай — каза тя.
Той не направи опит да я спре.
Хлапето започва да схваща, каза си тя в коридора.
Наля си водка с тоник и се настани на една от високите табуретки откъм късата страна на бара. Оттук можеше да държи под око целия коридор. Вратата на банята остана отворена. Чуваше се как тече вода. Предполагаше, че Тони все още е в банята. Обаче…
Във въображението й изникна картина: той се измъква, втурва се към спалнята й, докато тя си приготвя питието, съблича се…
Не ставай глупава.
И все пак беше грешка, че го пусна да влезе. Хлапето е непредсказуемо.
Водата спря да тече.
Значи поне е още в банята.
Ами ако се опита да направи нещо?
Дани отпи дълга глътка и остави чашата на бара. Погледна към осветената кухня и задържа очи върху поставката за кухненските ножове.
Кой все пак е ненормалният?
Тя поклати глава, вдигна чашата си и отпи.
Беше се подпряла на плота на бара и тъкмо се канеше да започне втората чаша водка с тоник, когато Тони излезе от банята.
— Всичко наред ли е? — попита тя.
Той кимна.
Тя остави чашата, изправи се и тръгна към него. Чувстваше се спокойна и леко замаяна. Двойната доза водка в първата напитка бе направила чудеса с нервите й.
Тя се спря във фоайето.
Той тръгна към нея сковано, леко приведен, с наведена глава и изпънати край тялото ръце.
— Смяташ ли, че имаш някакви вътрешни наранявания? — попита Дани.
— Не знам.
— Имаше кръв по устните ти.
— Разкъсването е вътрешно. Прехапал съм си езика.
— Това ще ти е за урок, задето плашиш хората.
Той вдигна глава и сякаш се усмихна, макар че подутите му устни едва се помръднаха. Лицето му беше цялото в лепенки, подпухнало и пребледняло. Лявото му око изглеждаше много зле.
— Виждаш ли добре?
— Да.
Тя посегна към дръжката на вратата и усети, че сърцето й се разтуптява.
Моля те, помисли тя.
Отвори вратата.
— Е, все пак внимавай как караш.
Той я погледна. Клепачът на дясното му око потръпваше.
— Не съм сигурен, че ще мога да карам.
— Опитай се.
Той кимна.
— Май нямаш търпение да се отървеш от мен?
— Беше тежък ден. Наистина съм уморена.
— Аха.
— Лека нощ, Тони.
Той прекрачи прага и се обърна към нея.
— Ще се видим ли идната събота?
— Да. В девет.
Той пое дълбоко дъх и въздъхна.
— Съжалявам, че оплетох конците, Дани. Аз… аз много те харесвам. Страшно много. Не искам да ме мразиш.
— Не те мразя, Тони — протегна ръка тя и го стисна за рамото. — Не се безпокой.
— Да. Ти също.
Той се обърна и тръгна.
Дани остана на прага, докато Тони слезе по стъпалата. После затръшна вратата, заключи я и сложи веригата. Сетне отиде в кухнята и изгаси лампата. Отиде до прозореца и се загледа в тъмния силует, който бавно вървеше към паркираните коли.