За миг Джийн си помисли, че Джак Емерсън ще скочи и ще се нахвърли на Роби Брент. Той наистина скочи, удари с ръце по масата и го загледа убийствено. След което с видимо усилие успя да се удържи, стисна зъби и бавно седна обратно на стола си.
— На масата има дама — рече спокойно той. — В противен случай бих използвал езика, който ти разбираш най-добре, нещастен, жалък блюдолизец! Може да си забогатял, докато си разсмивал хората, които са успели да постигнат нещо в живота си, но доколкото разбирам, все още си същият малък хапльо с птичи мозък, който не можеше да намери сам пътя към тоалетните в „Стоункрофт“.
Разтревожена от промяната на добрия тон и откритата враждебност, проявявана от съучениците й, Джийн огледа стаята да не би някой сервитьор случайно да дочуе избухването на Емерсън. Когато погледът й стигна до вратата, видя, че е леко открехната. Нямаше никакво съмнение кой стоеше и слухтеше от другата страна, опитвайки се да чуе всяка дума от разговора.
Тя размени поглед с Дийган. Той стана.
— Ако ме извините, смятам да се откажа от кафето. Трябва да проследя обаждането на Лора.
51
Пеги Кимбал бе щедро надарена от природата жена на около шестдесет години, която излъчваше топлота и интелигентност. Прошарената й коса беше естествено къдрава. Кожата й бе гладка, с изключение на фините бръчици около устата и очите. Джийн моментално доби представата, че Пеги не е глупачка и че ще й трябват повече усилия, за да я обърка или подведе.
Двете едновременно сложиха менютата встрани и си поръчаха кафе.
— Дъщеря ми си взе децата преди час — обясни Пеги. — Аз ядох с тях корнфлейкс и пих какао в седем, а може би беше шест и половина? — Тя се усмихна. — Снощи сигурно сте си помислили, че чувате битката при Армагедон по телефона.
— Преподавам на първи курс в колежа — отвърна Джийн. — Понякога имам чувството, че моите студенти са по-малки от бебета, а със сигурност са по-шумни.
Сервитьорът наля кафето им. Пеги Кимбал погледна Джийн право в очите и добродушното й поведение се стопи.
— Аз ви помня, Джийн — рече тя. — Доктор Конърс уреждаше осиновявания за много млади момичета във вашето положение, докато работех при него. Беше ми мъчно за вас, защото бяхте от малкото, които идваха в кабинета сами. Повечето пациентки бяха придружавани от родителите си или от друг възрастен, понякога от бащата на детето, който обикновено бе някое уплашено до смърт момче.
— Както и да е било тогава — каза спокойно Джийн, — сега сме тук, защото аз съм вече разтревожена възрастна жена, която се притеснява за деветнадесетгодишно момиче, моя дъщеря, и която може би се нуждае от помощ.
Сам Дийган беше взел оригиналните факсове, но бе направил копия, както и на ДНК тестовете, които доказваха, че космите от четката са на Лили. Тя извади документите от чантата си и ги показа на Кимбал.
— Пеги, представете си, че това е вашата дъщеря. Няма ли да сте разтревожена? Няма ли да приемете това като заплаха? — Тя я погледна в очите.
— Да, сигурно.
— Пеги, знаете ли кой осинови Лили?
— Не. Не знам. Кълна ви се.
— Все пак някой адвокат трябва да е оформил документите. Не знаете ли името на адвокат или на правна кантора, от чиито услуги се е ползвал доктор Конърс?
Пеги Кимбал се поколеба и забави отговора си.
— Съмнявам се, че във вашия случай имаше намесен адвокат.
„Има нещо, което тя се страхува да ми каже“ — помисли си изведнъж Джийн с непоколебима увереност.
— Пеги, доктор Конърс е излетял за Чикаго няколко дни преди аз да родя. Помогна ми при раждането и взе Лили от мен часове след като се роди. Знаете ли дали е регистрирал раждането й в Чикаго, или го е направил, след като се е върнал тук?
Кимбал се загледа в чашата с кафе, която държеше в ръцете си, след което вдигна очи към Джийн.
— Не знам със сигурност за този случай, но обикновено доктор Конърс регистрираше роденото бебе директно на осиновителите, сякаш жената е рождената му майка.
— Но това е незаконно! — извика Джийн. — Той не е имал право да го прави.
— Знам, че е така, но доктор Конърс имаше приятел, който знаеше, че е осиновен, и прекарваше живота си в опити да открие истинските си родители. Това се превърна във фикс идея за него, въпреки че бе обичан от осиновителите си и те го приемаха като свое собствено дете. Доктор Конърс бе убеден, че не е трябвало да му казват, че е осиновен. Според него това е било грешка.