Миналата нощ, знаейки, че Роби го е последвал, не бе никак трудно да го надхитри. Но след това трябваше да рови в джобовете му, за да намери ключовете и да вкара колата му в гаража. Първата кола, която бе взел под наем, онази с калните гуми, заемаше едното място. Той вкара колата на Роби на другото празно място, след което довлече тялото му от стълбището, където го бе убил.
Кой знае как, но сигурно се бе издал по някакъв начин пред бившия си съученик. Той бе успял да проумее нещата, да разбере какво става. Ами другите? Нима кръгът скоро щеше да се затвори, така че да няма време да изчезне в нощта? Бухала не харесваше несигурността. Нуждаеше се от сигурност — онази сигурност, която чувстваше само когато извършваше делото си, с което доказваше, че има власт над живота и смъртта.
В единадесет часа той подкара колата си из Ориндж Каунти. Не прекалено близо до Корнуол, нито до Вашингтонвил, където бе намерено тялото на Хелън Уилан. Може би Хайланд Фолс би бил добър избор. Може би някъде из покрайнините, близо до мотела, където Джийн Шеридан бе отсядала със своя кадет. Мястото би било подходящо. Възпоменателно, в нейна чест.
Може би един от тротоарите близо до мотела щеше да бъде мястото, където съдбата щеше да му поднесе жертвата.
В единадесет и половина, докато караше по улица с три платна, забеляза две жени да стоят на една веранда. Бяха осветени от лампата. Докато ги наблюдаваше, едната се обърна и влезе вътре, като затвори вратата. Другата тръгна по стълбите. Бухала направи завой, изгаси фаровете на колата и изчака, докато тя прекоси напряко моравата до тротоара.
Жената погледна надолу по улицата, тръгна забързано да я пресече и не го чу, когато излезе от колата и се скри в сянката на дървото. Тя мина покрай него и той излезе напред.
Можеше да почувства с трепет как Бухала изскача от клетката си и разперва криле, докато покриваше с ръка устата й и бързо плъзгаше кордата около врата й.
— Съжалявам, нямам нищо лично срещу теб — прошепна, но ти беше избраната.
60
Трупът на Ивон Типър бе открит в шест часа сутринта от Беси Кох — седемдесетгодишна вдовица, която печелеше допълнителни доходи към пенсията си, като разпространяваше „Ню Йорк Таймс“ на абонатите в Хайланд Фолс.
Тя тъкмо взе завоя, за да влезе с колата си в алеята на Типър. Мотото на нейната разпространителска политика, както обичаше да казва, бе: „Не с боси крака.“
— Хората няма да излязат чак на улицата, за да вземат моите вестници — обясняваше Беси. — Вестникът е доставен тогава, когато отвориш вратата и той лежи на прага ти.
Навремето нейният съпруг, вече покойник, обикновено излизаше бос, за да прибере сутрешния си вестник от там, където го бе захвърлил техният пощаджия — по-близо до бордюра, отколкото до входната врата.
В първия миг съзнанието на Беси не възприе онова, което видяха очите й. През нощта беше паднала слана и Ивон Типър лежеше между два храста върху тревата, която все още блестеше от ледената влага. Краката й бяха сгънати, ръцете й бяха пъхнати в джобовете на тъмносиня жилетка с качулка. Изражението й бе така спокойно, че първото впечатление на Беси бе, че е паднала и спи.
Когато осъзна реалността, тя закова колата с внезапно натискане на спирачките. Остави вратата отворена и направи няколко крачки към тялото на Типър. За няколко мига остана над него, онемяла от шок, замръзнала от ужас, докато гледаше отворените очи на жената, отпуснатата й уста и кордата, омотана около врата й.
Беси се опита да извика за помощ, но не бе в състояние да издаде никакъв звук. Гърлото и устните й отказваха да я слушат. Тогава се обърна и скочи в колата си. Натисна клаксона, като направо легна върху волана. В най-близките къщи светнаха лампи и разтревожените обитатели се показаха по прозорците. Няколко мъже изскочиха навън, за да видят причината за тревогата. Колкото и да беше смешно, всички бяха боси.
Съпругът на съседката, която Ивон Типър бе посетила предишната вечер, преди да бъде причакана и удушена от Бухала, влезе в колата и хвана ръцете й, за да ги дръпне от клаксона.
И чак тогава Беси успя да изкрещи.
61
Сам Дийган бе толкова изтощен, че заспа непробудно, въпреки че инстинктът, който го бе направил добър полицай, не бе приспан и му подсказваше, че в последния факс, получен от Джийн, нещо не бе наред. Сякаш не беше истински.