Сега обаче медиите размишляваха около странното съвпадение, че пет жени, които са седели на една и съща маса за обяд, са умрели последователно след дипломирането си. Джейк беше наясно, че това едва ли ще накара някой родител да изпрати децата си тук. А ето че сега схемата на Лора Уилкокс и Роби Брент за печелене на популярност нанасяше следващия съкрушителен удар върху престижа на училището.
— Доктор Доунс, както знаете, крайният срок за излизането на вестника наближава. Просто трябва да цитирам вашата оценка за срещата.
Алфред Доунс погледна ученика си с отвращение.
— Приготвил съм изявление, Джейк, и до утре сутринта ще имаш копие от него.
— О, благодаря, ви, сър. — Джейк изпита нещо като симпатия към мъжа, който седеше зад бюрото. Горкичкият, та той се страхува за работата си, мина през ума му. Управителният съвет можеше да му покаже пътя. Всички знаеха, че идеята за тази злополучна среща принадлежи на Джак Емерсън, собственик на земята, която училището трябваше да купи, за да издигнат новата пристройка, а директорът Доунс се бе подвел и съгласил с него.
— Сър, мисля, че…
— Не мисли, Джейк! Просто си върви!
— След секунда, сър. Само ви моля да чуете това предложение. Случайно знам, че доктор Шеридан, доктор Флайшман и Гордън Амори все още са в „Глен-Ридж“ и че Картър Стюарт е отседнал в хотел „Хъдсън Вали“ в града. Ако ги поканите на вечеря и направите няколко снимки с тях, това може да покаже „Стоункрофт“ в добра светлина. Никой не поставя под съмнение или въпрос техните постижения. А като ги подчертаете, ще омаловажите отрицателния ефект от поведението на другите двама удостоени възпитаници на гимназията.
Алфред Доунс се загледа втренчено в Джейк Перкинс, докато през главата му минаваше мисълта, че за своите тридесет години преподаване никога досега не бе имал толкова нахален, но и толкова находчив ученик. Сечеше му пипето. Той се облегна назад в стола си и изчака една минута, преди да отговори.
— Ти кога ще се дипломираш?
— Бих могъл още в края на тази година, сър. Както знаете, всеки семестър вземам допълнителни класове. Но родителите ми смятат, че няма да съм готов да отида в колеж догодина. Ето защо съм особено щастлив, че ще остана и ще завърша заедно с моя клас.
Джейк погледна доктор Доунс и забеляза, че той не споделя щастието му. Изпълнен със задоволство, заговори отново:
— Имам още една идея за статия, която може би ще ви хареса — подхвърли. — Направих доста проучвания за Лора Уилкокс. Искам да кажа, че прегледах всички стари броеве на „Газет“ и „Корнуол Таймс“ от годините, през които е била тук, и както казва „Таймс“, тя винаги е била „красавицата на бала“. Семейството й било богато, родителите й са плащали за образованието й и са я издържали. Смятам да напиша статия, в която да покажа как, въпреки всички предимства, които е имала, Лора е единствената, която изживява тежки времена в момента.
Джейк усети, че ще бъде прекъснат, затова побърза да продължи.
— Смятам, че подобна статия ще обслужи две цели, сър. Ще покаже на учениците в „Стоункрофт“, че притежаването на богатство и красива външност не гарантира успех. А също така ще изтъкне как останалите удостоени с медал, въпреки че е трябвало да се борят, са постигнали много повече от нея. Имам предвид, че „Стоункрофт“ има както стипендианти, така и много ученици, които работят след училище, за да плащат обучението си. Това може да ги мотивира. Пък и ще изглежда много добре напечатано. Големите медии търсят истории с продължение. Тази е точно такава.
Докато гледаше собствената си снимка на стената зад главата на Джейк, Алфред Доунс реши, че момчето има право.
— Възможно е — съгласи се неохотно той.
— Смятам да направя снимки на къщите, в които е живяла Лора, докато е учила в Корнуол. Сега първата е празна, но е ремонтирана и изглежда много добре. Втората, в която семейството й се преместило да живее, е нещо, което аз бих нарекъл резиденция.
— Резиденция ли? — попита объркан Доунс.
— Знаете ги. Една от онези къщи, които са прекалено големи и прекалено показни за нашата махала. Понякога ги наричат замъци.