Навън беше дори по-студено, отколкото бе очаквала, но слънцето грееше и нямаше вятър, затова реши, че ще й бъде добре. Сложи си слънчевите очила и се отдалечи от хотела, без да следва някаква определена посока. Мисълта й бе заета с предположение, което не искаше да приеме. Беше ли Марк човекът, който изпращаше факсовете за Лили? Той ли бе изпратил четката? Марк, който бе така мил и разбиращ, когато тя му довери своите безпокойства? Който държеше ръката й и я караше да мисли, че е готов да сподели мъката й?
„Марк знаеше, че се срещам с Рийд — спомни си тя. — Каза, че ме е виждал, когато тичал из Уест Пойнт. Нима по някакъв начин е открил истината за Лили? Ако не той е изпратил факса, тогава защо е бил така разстроен, че не съм го получила вчера? Ако Марк стои зад всичко, ще нарани ли детето ми?“
Не искаше да вярва в подобно нещо, помисли си Джийн, агонизирайки при мисълта. Не можеше да го повярва. Но защо е попитал Еми дали е получила факс? Защо не попита нея?
Без да мисли накъде върви, тя пресичаше улици, които познаваше много добре още от дете. Премина покрай Таун Хол, без да го види дори, сетне вървя по Ангола Роуд, докато стигна до изхода за магистралата, и накрая, след час и половина скитане, влезе в един комбиниран магазин за деликатеси и кафе в долния край на Маунтин Роуд. Седна на бара и си поръча кафе. Обезсърчена, отпаднала и отново силно разтревожена, осъзна, че нито студеният въздух, нито дългата разходка бяха помогнали за проясняването на мислите й. Сега бе по-зле, отколкото когато излезе, даде си сметка Джийн. Не знаеше на кого да се довери и на какво да вярва.
Според голямата червена табелка, закачена на сакото му, името на мършавия мъж с посивяла коса зад бара беше Дик Макензи. Той очевидно бе в настроение да си побъбри.
— Нова ли сте в града ни, госпожице? — попита, докато й наливаше кафе.
— Не. Израснала съм тук.
— Да не сте от групата, която празнува двадесет години от завършване на гимназията?
Нямаше начин да не му отговори.
— Така е.
— Къде сте живяла в града?
Джийн посочи към задната част на магазина.
— Точно ей там, нагоре по Маунтин Роуд.
— Сериозно?! Ние не сме били тук тогава. На това място имаше химическо чистене.
— Спомням си го. — Макар че кафето бе много горещо, тя започна да пие.
— Жена ми и аз харесахме града и купихме това място преди десет години. Трябваше да направим основен ремонт. Двамата със Сю работихме здравата, но сега сме добре. Отваряме в шест и до девет вечерта не затваряме. Сю е отзад в кухнята, прави салати и сладкиши. Изпълняваме само бързи поръчки на бара, но ще се изненадате колко много хора спират да пият по едно кафе или да хапнат сандвич.
Като слушаше само с половин ухо потока от думи, Джийн кимна.
— През уикенда някои от бившите възпитаници на „Стоункрофт“ се изсипаха тук след разходката си из града — продължи Дюк. — Не можеха да повярват колко неща са се променили. На кой номер на Маунтин Роуд казахте, че сте живели?
Тя неохотно му каза адреса на дома, в който бе минало детството й. Сетне, нетърпелива да си тръгне, изгълта наведнъж остатъка от кафето, макар че то изгори езика й. Стана, извади двадесетте долара от джоба си и ги сложи на бара, като поиска сметката.
— Втората чаша е безплатна, от заведението — предложи Дюк, който очевидно не искаше да я изпуска като слушателка.
— Не, това ми бе напълно достатъчно. Закъснявам.
Докато мъжът отиде на касата, за да развали парите, телефонът й иззвъня. Беше Крейг Майкълсън.
— Радвам се, че сте оставила номера си, доктор Шеридан — рече той. — Можете ли да говорите без да ви подслушват?
— Да. — Тя се отдалечи на няколко крачки от бара.
— Току-що говорих с бащата на дъщеря ви. Той и съпругата му утре ще дойдат насам и биха желали да вечерят с вас. Лили, както вие наричате момичето, знае, че е осиновена, и винаги е проявявала интерес да научи коя е истинската й майка. Родителите й искат това да стане. Не желая да изпадам в повече подробности по телефона, но ще ви кажа само още едно нещо — практически е невъзможно дъщеря ви някога да е срещала Лора Уилкокс. Така че мисля, че трябва да приемем факса за фалшив. Но също така можете да бъдете сигурна, че момичето е в безопасност, поради сегашното й местоположение.
За миг Джийн бе така зашеметена, че не можа да произнесе нито дума.
— Доктор Шеридан?
— Да, господин Майкълсън, слушам ви — прошепна.