— Свободна ли сте утре вечер?
— Разбира се.
— Ще ви взема в седем. Предполагам, че ако вечеряме в моя дом, ще бъде подходящо и за тримата. След това, съвсем скоро, вероятно още през този уикенд, ще се срещнете с Мередит.
— Мередит? Това ли е името й? Името на дъщеря ми е Мередит? — Изведнъж Джийн осъзна, че без да иска е повишила тон и почти вика. Но не можеше въобще да се контролира. „Скоро ще я видя — помисли си. — Ще мога да я погледна в очите. Ще я прегърна.“ Изобщо не си даваше сметка, че от очите й текат сълзи, нито че Дюк Макензи се е обърнал и я наблюдава ококорено, като попива всяка казана от нея дума.
— Да. Нямах намерение да ви го казвам сега, но това няма значение. — Гласът на адвоката беше внимателен. — Разбирам как се чувствате. Ще ви взема от хотела утре вечер точно в седем.
— Утре в седем — повтори Джийн. Тя затвори телефона и за миг остана неподвижна. Като статуя. Сетне с опакото на ръката си избърса сълзите, които продължаваха да се стичат по бузите й. Мередит, Мередит, Мередит, непрекъснато си повтаряше наум.
— Май получихте добри новини — обади се Дюк.
— Да. О, Господи, да! — Джийн взе рестото, остави един долар на бара и излезе от магазина като в транс.
Дюк Макензи я наблюдаваше доста внимателно, докато излизаше. Когато тази жена влезе тук, беше навъсена и начумерена, но след като говори по телефона, човек можеше да си помисли, че е спечелила голямата печалба от лотарията.
Какво искаше да каже, по дяволите, когато попита така ли се казва дъщеря й?
Той наблюдаваше Джийн, докато тя започна да се изкачва по стръмната Маунтин Роуд. Ако не беше си тръгнала толкова бързо, щеше да я попита за оня тип с тъмните очила и нахлупената шапка, който през последните няколко сутрини идваше тук веднага след като отвореха в шест часа. Винаги поръчваше едно и също — сок, кифлички с масло и кафе за вкъщи. След това се качваше в колата и поемаше нагоре по Маунтин Роуд. Миналата нощ отново дойде, точно преди да затворят, и поръча сандвич и кафе.
Този тип беше много смешен, мислеше си Дюк, докато търкаше и бършеше безупречно блестящия барплот. Когато го попита дали участва в срещата на випускниците от „Стоункрофт“, той му отговори много загадъчно. Каза: „Аз съм срещата.“
Дюк натопи гъбата в топлата вода и я изстиска. Може би утре, когато дойде, ще поръча на Сю да го обслужи, а сам ще седне в колата и ще го проследи да види при кого ходи на Маунтин Роуд, реши той. Чудеше се дали не е при Маргарет Миле. Тя бе разведена от няколко години и всички знаеха, че си търси гадже. Никому нямаше да навреди, ако провери.
Дюк си наля чаша кафе. Откакто се проведе тази срещи миналия уикенд, тук доста неща се пораздвижиха, установи той. Ако мълчаливецът спре тази вечер, за да купи сандвич и кафе, щеше го попита за красавицата, дето преди малки беше тук. Струваше му се, че също е от техните, пък и е доста привлекателна, така че нямаше как оня тип да не се сети коя е. Колко странно, да не знае името на собствената си дъщеря. Може би той щеше да го светне какво става с нея.
Дюк се подхилна доволно и изцъка с език, докато допиваше поредната доза кафе. Сю винаги му повтаряше, че любопитството убива котката. „Аз не съм любопитен — увери сам себе си той. — Само искам да знам какво става.“
68
В дванадесет часа Сам Дийган почука на вратата на областния прокурор и влезе, без да дочака отговор.
Рич Стивънс се бе заровил в бележките, пръснати по бюрото му. Вдигна глава и изражението му показваше несъмнено раздразнение от нахлуването и внезапното прекъсване.
— Рич, извинявай, че те безпокоя, но е много важно — обясни бързо Сам. — Ще направим голяма грешка, ако не вземем заплахата към дъщерята на Джийн Шеридан на сериозно. Получих съобщение по телефона от Крейг Майкълсън, адвоката, който е уредил осиновяването. Току-що говорих с него. Майкълсън е влязъл във връзка с осиновителите. Бащата е генерал-полковник от Пентагона. Момичето е кадет във втори курс в Уест Пойнт. Генералът се е обадил и я попитал дали някога се е срещала с Лора Уилкокс. Отговорът е бил категорично не. И освен това не си спомня къде е загубила четката си за коса.
Върху лицето на Рич Стъвънс нямаше и следа от първоначалното раздразнение, когато се облегна назад и сплете пръстите на ръцете си — знак за онези, които го познаваха, че е дълбоко разтревожен.
— Само това ни липсваше! — извика той. — Дъщерята на генерал-полковник, заплашвана от неизвестен луд. Организирали ли са охрана на момичето в Уест Пойнт?