Възможно е, реши тя, като подмина деликатесния магазин и махна неохотно на Дюк, който почука по стъклото и също й махна с ръка. Роби Брент е достатъчно гаден, за да открие по някакъв начин истината за Лили, и после, когато е разбрал за срещата, да започне да изпраща факсовете като жестока шега. Той правеше по няколко бенефиса в годината. Възможно е да е срещнал семейството й по този начин. А колко отвратителен беше на срещата, когато имитираше и се присмиваше на доктор Доунс и госпожица Бендер на вечерята! Дори начинът, по който подари чека си на „Стоункрофт“, беше обиден.
Това беше сценарий, който според нея имаше смисъл. Ако Роби бе изпратил факсовете и четката, сигурно се е уплашил, че ще го обвинят в криминално престъпление, размишляваше Джийн. Ако е планирал рекламният трик с Лора, то това е било като предпазна мярка. В този случай вероятно ще се свърже с продуцентите си, за да измисли някаква история. Медиите са по петите му и ще го преследват до дупка за обяснение.
От друга страна, знаеше, че Джак Емерсън е работил вечер в кабинета на доктор Конърс и може да се е добрал по някакъв начин до папките на лекаря. Също така трябваше да разбере защо Марк е попитал жената на рецепцията дали за нея се е получил факс и е бил разочарован да научи, че не. Е, това поне можеше да разбере още тази вечер, реши Джийн, като тръгна по алеята, която водеше към „Глен-Ридж“.
Когато влезе във фоайето, я обгърна топлина и тя осъзна, че досега бе треперила от студ. Трябваше да се качи горе и да се потопя във ваната. Но вместо това отиде отново на рецепцията, където Еми Саш бе заета с регистрирането на новопристигналите гости за срещата на „Старбрайт“. Тя вдигна вътрешния телефон, но докато новият клиент, когото Еми чакаше, бръкне в чантата, за да извади портфейла си, Джийн успя да хване погледа й и да попита:
— Има ли факсове за мен?
— Не — прошепна Еми. — Можете да разчитате на мен, доктор Шеридан. Повече грешки няма да има.
Джийн кимна и помоли оператора да я свърже с Марк. Той отговори още при първото позвъняване.
— Джийн, тревожих се за теб!
— Ти също ме разтревожи — отвърна тя с доста равен тон. — Вече е почти един, а аз не съм сложила нищо в устата си, освен чаша кафе. Отивам в кафенето. Ще се радвам, ако дойдеш с мен, но не си прави труда да спираш на рецепцията и да проверяваш дали съм получила нови факсове. Не съм.
70
Верен на думата, която даде на директора Доунс, Джейк Перкинс отиде направо в класната стая, която използваха за редакция на вестника. Тук той се разрови из албумите със снимки, направени през четирите години, през които Лора Уилкокс е била ученичка в „Стоункрофт“. В процеса на подготовката за срещата беше разгледал годишните албуми и бе открил много нейни снимки. Но сега искаше да намери други. Може би някои, които да са малко по-естествени и по-искрени.
За един час намери няколко, които отлично отговаряха на идеята му. Лора бе играла в няколко училищни пиеси. Едната от тях беше музикална и той попадна на страхотна снимка, на която тя танцуваше и изпъкваше сред групата с ослепителната си усмивка и изваяни крака. Без съмнение беше страхотна, помисли си Джейк. Ако сега беше ученичка, едва ли щеше да има момче в гимназията, което да не се опита да привлече вниманието й.
Той се разкикоти сам, като си помисли за начина, по който едно момче е трябвало да спечели разположението на едно момиче тогава. Вероятно като носи учебниците й до вкъщи. Днес щеше да й предложи да я закара до тях със своя „Корвет“.
Когато разгледа снимката от деня на дипломирането, очите му се разшириха. Използваше увеличително стъкло, за да види по-добре лицата на випускниците. Лора, разбира се, изглеждаше най-красива. Дългата й коса бе разпиляна по раменете. Бе успяла да бъде привлекателна дори с тази глупава квадратна шапка на главата. Всъщност лицето на Джийн Шеридан бе онова, което го шокира. Ръцете й бяха стиснати. Очите й сякаш бяха пълни със сълзи. Изглежда тъжна, помисли си Джейк, искрено тъжна. Като я гледаше, човек не можеше да предположи, че току-що е получила златен медал по история и стипендия за „Брин Моур“. Напротив, можеше да се закълне, че изражението й е като на обречен, на когото остават два дни живот. Може би й беше мъчно, че напуска това прекрасно място? Кой знае!
Джейк местеше лупата от едно лице към друго, като търсеше сред тях почетните гости на срещата. Откри ги един по един. Сега всички бяха силно променени, помисли си той. На тази стара снимка някои от тях изглеждаха като истински смотаняци. Гордън Амори например беше неузнаваем.