Сервитьорката застана до масата.
— Само кафе — поръча Джийн.
— Доколкото разбрах по телефона, не си яла нищо целия ден — рече Марк. — Някога в „Стоункрофт“ ти обичаше печен сандвич със сирене и домати. Все още ли го обичаш?
Тя кимна.
— Два печени сандвича със сирене и домати и две кафета — даде поръчката Марк. Изчака, докато сервитьорката се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не ги чува, и отново проговори: — Все още не си казала нищо, Джийни. Не знам дали това означава, че ми вярваш или не, или може би не си сигурна. Признавам, че намирам подозрението ти за ужасно обидно, но мога да го разбера. Просто ми отговори на следното: Все още ли си убедена, че Лора е изпращала факсовете и Лили е в безопасност?
Не бива да му казва за обаждането на Крейг Майкълсън, реши Джийн. Не можеше да си позволи да вярва на никого.
— Да, смятам, че Лили е в безопасност — отговори предпазливо тя.
Марк веднага разбра, че крие нещо.
— Бедната Джийн — рече той. — Не знаеш на кого да вярваш, нали? Не мога да те обвинявам. Но какво смяташ да правиш сега? Просто ще стоиш тук и ще чакаш, докато Лора се появи?
— Поне през следващите няколко дни — каза Джийн, опитвайки се да даде колкото е възможно по-неопределен отговор. — А ти?
— Аз ще остана до петък сутринта. После трябва да се връщам. Имам пациенти, които се нуждаят от мен. За щастие предаванията ми вече са записани, но повече не мога да отлагам работата по следващите. И освен това от петък стаята ми е резервирана от някой, който ще пристигне за конференцията на крушките, лампите или там каквото и да е.
— Ще бъдат наградени сто от най-добрите продавачи — обясни му Джийн.
— Много повече от нас — отбеляза Марк. — Надявам се всички тези сто да се върнат невредими по домовете си. Допускам, че ще отговориш на директора Доунс дали ще бъдеш на коктейла и снимките тази вечер.
— Не знам за какво говориш — изненада се Джийн.
— Той вероятно е оставил съобщение на телефона ти. Ако не, скоро ще го направи. От онова, което каза на мен, разбрах, че иска да даде вечеря, но Картър и Гордън били заети. Всъщност аз също съм зает. Баща ми отново иска да вечерям с него.
— Тогава да смятам ли, че е отговорил на въпросите, които каза, че ще му зададеш? — попита Джийн.
— Да. Джийни, ти знаеш само половината от историята. Заслужаваш да чуеш и останалата половина. Брат ми Денис умря един месец след като завърши „Стоункрофт“. През есента трябваше да отиде в Йейл.
— Знам за нещастието — каза Джийн.
— Ти знаеш само част от историята — поправи я Марк. — Тъкмо бях завършил осми клас в „Свети Томас“ и през септември постъпвах в „Стоункрофт“. Родителите ми подариха на Денис кабрио за завършването. Ти най-вероятно не си го познавала, но той изпъкваше във всичко. Беше първи по успех в училище, капитан на бейзболния отбор, председател на ученическия комитет. Красавец, изглеждаше страхотно, беше весел, имаше чувство за хумор и беше истински готин пич. След четири помятания, майка ми бе успяла да роди своето златно отроче.
— Което означава, че ти е било трудно да се съревноваваш с него — отбеляза Джийн.
— Знам, че хората си мислеха точно това. Но Денис се държеше чудесно с мен. Много го обичах. Той беше моят по-голям брат, моят герой. Обожавах го и го боготворях.
Стори й се, че говори повече на себе си, отколкото на нея.
— Играехме заедно тенис. Научи ме да играя голф. Вземаше ме със себе си в колата си и понеже непрекъснато го молех, започна да ме учи и да карам.
— Но ти си бил на не повече от тринадесет или четиринадесет години?
— Бях на тринадесет. О, никога не карах на улицата, разбира се, а и той винаги седеше до мен. Къщата ни бе на подходящо място, не беше опасно. В следобеда на инцидента цял ден бях мрънкал на Денис да покарам. Накрая, около четири часа, той ми хвърли ключовете и каза: „Добре, влизай в колата. Идвам веднага.“ Седнах и зачаках. Броях минутите и мечтаех как ще се превърна в най-великия шофьор на пистата. Тогава се появиха няколко негови приятели и Денис отиде да поиграе малко баскетбол с тях. „Обещавам ти, само няколко коша. След час ще караш — извика той. — Изгаси мотора и дръпни ръчната спирачка.“ Бях разочарован, направо побеснях. Влязох в къщата и треснах вратата. Майка ми беше в кухнята. Казах й, че ще се радвам, ако колата на Денис се изтъркаля по хълма и се разбие в оградата. След четиридесет минути тя наистина се изпързаля надолу. Баскетболното игрище беше в началото на пътя. Другите момчета успяха да се разпръснат. Денис не можа да избяга.