— Разкажете ни за „Невидимо лъчение“.
Генералът се впусна в дълъг и донякъде самохвален отчет за проекта и скоро стана ясно, че проблемът с него няма да бъде да го накараш да говори, а да млъкне. Бръщолевенето му скоро се превърна в представление, в монолог на един-единствен актьор, прекъсвано от театрални издухвания на облаци дим. Приличаше на бога на войната, на самия Марс, седнал там под умерено посивелите си коси, докато облаците се виеха и обявяваше присъди. По-голямата част от представлението му сякаш беше посветено на незначителни въпроси, като опита му да намери подходящата бройка хора, които да бъдат в зоната на действие и да осигурят сигурност на снайпериста. Месеци били прекарани в определяне на това дали шест, осем или десет души са по-подходящи, а крайният избор бил четирима, като се има предвид, че самият стрелец би могъл да върши двойна работа при престрелка с автомат. Бил е изпробван терминологичен речник за нощен бой, проучено било разчитането на карта през нощта, както и нощната навигация, разработени били радиотехники. Стрелбата била сравнително късен дял от всичко останало.
— Около 55-а стигнахме и до стрелбата.
— Какво използвахте за мишени? Както казахте, германците използвали хора.
— Официално? Официално мишени, излъчващи топлина, не бяха задължителни, защото едва бяхме започнали да разбираме принципите на естествената светлина, имам предвид пасивното нощно виждане. Използвахме активното инфрачервено излъчване на М–3. Използвахме инфрачервения лъч като прожектор за търсене. Можехме да отстреляме всичко. Но имаше балистичен компонент в проекта, който изискваше изпитание на зарядите с живи организми. Неофициално стреляхме по овце и кози. За предпочитане беше едър рогат добитък, защото дихателната им система е най-близка до човешката, но нямах куража да гръмна говедо с куршум, който в най-добрия случай генерира кинетична енергия някъде между калибър .38 Спешъл или олекотени .357 Магнум.
И продължи без спиране с разработването на приборите, проблемите със скобите, с които се закрепвали, трудностите с лентите, стягащи корпуса на прибора, и така нататък, и така нататък. Ръс си помисли, че ще задреме.
— Любопитен съм — най-накрая се обади Боб и Ръс разбра, че е изиграл цялата дълга боя, подхранил е егото на мъжа, минавайки през тъпата лекция за „индивидуалния героизъм срещу екипния дух и броенето на трупове“, за да стигне най-накрая до това, което го интересуваше — какъв административен контрол се е упражнявал над приборите? Беше ли това стандартната армейска оръжейна бюрокрация, или е била по-строга? Кой всъщност е контролирал приборите? Тези М–3?
— Технически аз, но за истинската администрация на проекта отговаряше моят главен сержант Бен Фаръл. Много добър подофицер. Убиха го край Да Нанг през 64-а.
— Кой контролираше ключовете от оръжейния склад?
— Ами… какво общо има това с всичко останало?
Настъпи неловко мълчание.
Тогава се обади Ръс:
— Истината е, че мислим, че в книгата има потенциал за филм. И причината да искам да говорим за нощно виждане е, че ми хрумна идея за една смешна сцена. Млади войници проникват в оръжейния склад и открадват няколко прибора за нощно виждане. Използват ги да шпионират лагер на Женския армейски корпус. Няколко момичета с хубави цици. Цици и дупета. Филмите си падат по подобни смахнати неща.
— О, боже — каза генералът. — Защо просто не го измислите? За какво ви е моята помощ?
— Сержант Суагър настоява всичко да почива поне малко на действителността.
— Е, мога да ви уверя, че никой не е използвал нашите прибори, за да шпионира лагер на женския корпус. А ако знаехте поне малко за Женския армейски корпус през петдесетте, изобщо не бихте искали да ги шпионирате.
— Бихме могли да ги направим на сестри — предложи Ръс. — Това по-добре ли е?
Генералът направи отвратена физиономия.
— Холивуд — каза той. — Не, това е невъзможно. Имаше само два ключа за оръжейния склад. Всъщност три. Предполагам, че командирът на базата имаше един, но той не ни се бъркаше. Ние имахме работилница, място в казармата и право да ползваме три стрелбища и различни полоси за щурмови занятия. Единствените два ключа бяха под контрола на главния сержант Фаръл, както и лично моя. А той беше прусак по отношение на дисциплината. Никой не използваше оръжията без наше позволение или знание. Което означава, че никой не ги е използвал. Точка.
Боб промени курса и остави нещата така.
— Смятате ли, че екипите бяха еднакво ефективни?
— Не — отговори генералът и издухвайки дълга струя черен дим, започна да обяснява разликата между екипите, различията между множество муниции и разликите между трите карабини.