Нещата продължиха по този начин. Ръс се преструваше, че си води бележки, Боб го подбуждаше, задавайки внимателни въпроси за учудващо успешното ръководство на генерала в снайперистката школа „Оцелот“, за рекордната бройка убийства, след като успели да решат нарастващите проблеми със закрепването „Старлайт“ върху М–21. И така нататък.
Късно следобед Боб направи завой за още един опит.
— Сър, може ли още веднъж да се върнем на „Невидимо лъчение“? — помоли той.
— Разбира се, сержант.
— Ние с младежа постигнахме съгласие, че тази книга ще стане по-добра, ако включим някои личности в нея. Затова си мисля, в Чафий през 1954–1955 участваха ли някои изтъкнати личности? Колко голям беше екипът? Кои бяха тези хора?
— Обичайното. Добри мъже. Към финала представители на корпорация „Варо“ и „Полън Индъстрийз“, които в края на краищата получиха първите поръчки за прибора „Старлайт“. Няколко цивилни специалисти от армейската служба по разработка на бойни оптически прибори във Форт Девън. Вижте, имам снимка. Това интересува ли ви?
— Да, сър. Бих искал да я видя.
— Ето там на стената.
Той ги заведе до мястото и посочи фотографията между многото други. Подобно на останалите, тя показваше смесена група от цивилни и военни, застанали прави и коленичили. Самият Прийс, много по-слаб, но някак си по-суров, застанал приведен в първата редица и стиснал в ръце карабината с монтирания огромен оптически прибор. Той носеше армейска тренировъчна униформа с име, изписано на бял бадж, и едно от онези глупави кепета, подобни на купол, които бяха на мода през петдесетте. Мъжете около него бяха бледни, невпечатляващи, незапомнящи се: приличаха на ръководители на полети от НАСА, леко смешни с делничните дрехи от тази епоха — повечето бяха по бели ризи с къси ръкави, спортни панталони и тромави обувки тип „Оксфорд“.
— Трябваше да ги накарам да си напишат имената — каза генералът, разсмивайки се. — Разпознавам само неколцина. Това е Бен Фаръл. Това е Боб Идингс от „Полън“.
— Кой е този? — попита Боб, сочейки към коленичил човек в края на снимката. Млад мъж с определено свадлив вид и масивна квадратна глава. Под дрехите си изглеждаше силен, а от лицето му гледаха две яростно пламтящи очи.
— Това момче — започна Прийс, — боже, спомням си го. Той беше от „Моторола“. Поне така мисля. Участва в проекта само две седмици, но се случи така, че тогава направихме снимката. Животът ми да зависеше от това, не мога да си спомня името му.
— Всички мъже ли бяха стрелци? — попита Ръс.
— Не. Бен Фаръл беше много добър стрелец. Не изключителен, но отличен.
— Кой провеждаше стрелбите? Екип?
— О, имаше само един стрелец — каза генералът, издишайки дълга струя пушек, подобна на драконски дъх — и това бях аз.
След като си тръгнаха, генералът поседя известно време напълно неподвижен. Пурата му изгоря докрая, но той не я докосна. Не се обади на приятелката си, нито на дъщеря си или на жена си, с която беше разведен. Не звънна на своя адвокат или на някой от мъжете в борда на директорите, или на главния си инженер, или на някой от старите си приятели снайперисти от снимките по стената.
Най-накрая стана, отвори шкафа зад бюрото, извади бутилка „Уайлд Търки“ и си наля във висока чаша. Седна, погледа я известно време и след това се протегна за нея, забелязвайки, докато я вдигаше към устните си, че ръцете му още треперят.
24.
ПРЕЗ НЯКОИ шибани дни човек не може да спечели. Дуейн, който отиваше да поспи няколко часа, след като целия вчерашен ден прекара в мотане из окръг Полк като опашка на стария Сам и отговаряйки на някои неизбежни полицейски повиквания, беше изтощен. Но стана рано сутринта и се зае с проверката на всички търговски обекти, които можа да намери покрай магистралата „Етъридж“.
Все пак попадна на следа доста бързо.
По дяволите, си каза той, когато индийката, която беше дневна смяна на рецепцията в „Дейз Ин“ при изход 7 на магистралата, каза: „Да, един по-възрастен мъж и един по-млад са се регистрирали вчера около десет. Има ли нещо нередно?“
Дуейн изпуфтя и изигра ролята на някой важен следовател и доста подплаши горката жена. Тя беше чужденка, с някаква шибана точка на челото (какво ли означаваше това?) и я накара да разкаже всичко. Били се регистрирали в десет, момчето изчезнало за по-голямата част от следобеда, мъжът провеждал междущатски разговори през целия ден и си тръгнали към шест с пикап, натоварен със спални чували, и формално погледнато, още разполагали със стаята или поне до времето, когато трябва да напуснат по обед.