Леко вълнение, леко трепване, лек шепот. Откъде идваха?
Какво чувстваше?
Не можеше да го определи. Нищо. Забрави.
Тогава се сети. Ърл.
Ърл Суагър беше намерил тялото. Ърл бе проучил местопрестъплението. Ърл си беше водил бележки. Ърл бе провел оглед и направил предположения. Всички те са незамърсени, недокоснати или несъблазнени от могъщата сила на инициалите Р.Дж.Ф., които сочеха с пръст право в сърцето на Реджи Джерард Фулър. Ърл беше мъртъв преди те да бяха свързали каквото и да било с Реджи Джерард Фулър.
Жалко, че Ърл не живя достатъчно дълго, за да…
Друг звънец иззвъня в мозъка на Сам. Неговият син Боб беше донесъл бележника на Ърл. И някои други вещи. С онова глупаво момче Ръсти, Руфъс или както там се казваше. Бележникът. Каквото и да имаше в него, беше записано без знанието за Реджи Джерард Фулър.
Имаше една неприятност: къде, по дяволите, беше този бележник?
Старецът беше пълен въздух. Дуейн никога не го бе виждал такъв. Беше му избила чивията или нещо такова. Буквално разрушаваше къщата си отвътре навън.
Дуейн се беше промъкнал откъм задната част на гордото обиталище на „Рейни стрийт“, разположено под балдахин от брястове и явор, с великолепна веранда, като на къщата, в която живееше Анди Харди, и надникна през прозорците. Въпреки че още не беше тъмно, възрастният човек бе светнал всички лампи. Изпразваше едно по едно чекмеджета, шкафове, кутии, долапи, всяка ваза в къщата. Най-накрая се беше побъркал. Беше изпаднал в бяс и си бръщолевеше под носа като луд.
След като свърши на първия етаж, се премести на втория. Въпреки че Дуейн не можеше повече да го вижда, той се възползва от случая и отвори вратата. Вътре можеше да чува трясъци, глухи удари от неща, запращани в стената. И ругатни. Чуваха се викове:
— Проклето копеле, къде, по дяволите, си? — надавани от отчаян човек, който е близо до удар или нещо подобно.
Мистър Бама нямаше защо да се тревожи заради този стар пръдльо. Той щеше да се довърши, преди да изгрее луната. Някоя вена щеше да се издуе и да се превърне в къс месо в чувал за трупове, готов за Службата по съдебна медицина.
Дуейн звънна, за да докладва, но не получи незабавен отговор. Къде, по дяволите, беше Бама?
Ти, безполезен стар козел. Умиращо старо копеле, безмозъчен дърт безполезен пес, за нищо не ставаш. Трябва да те приспят. Излез и си пусни куршум зад ухото. От чисто състрадание.
Сам го търсеше. Къщата беше разорена, разбита, унищожена. Стаите, в които бяха играли децата му, спалнята, в която бе любил жена си, помещението, в което бяха изядени толкова вечери по случай Деня на благодарността, стаята, където бяха отпразнувани толкова Колели: нямаше ги, всички бяха изгубени, разорени, съсипани и за какво? За нищо, защото не можеше да си спомни къде е сложил проклетия бележник.
Оставаше само гаражът.
Беше изпълнен с отчаяние. Как е могъл толкова да остарее, да стане толкова слаб и несигурен? Той се мразеше и ненавиждаше: прокурор, човек на закона, герой от войната, ловец на елени, баща, съпруг, любовник, американец! Как е могло всичко това да изчезне и да стигне да сегашното си състояние на нищожност? Неговата дъщеря му беше казала, че е време да се премести при тях или ако иска в апартамент или дори старчески дом, но най-голямото му момче каза не, тате е наред. Обаче сега си мислеше, че правата е тя…
Кантората!
Ти, дърт козел! Изобщо не си го донесъл вкъщи! Сега си спомни — Боб му го даде в кантората и той го заключи в сейфа.
Огледа се за сакото си, но единственото, което можа да намери веднага, беше розовата хавлия на жена му отпреди много години. Той я наметна и като по чудо намери ключовете си. Влезе в гаража, запали кадилака и излезе на заден с писък и накланяне, защото удари нещо, но не беше сигурен какво.
Подкара и го обзе нов страх: комбинацията. Знаеше ли я? Можеше ли да си я спомни? Или беше изчезнала подобно на толкова неща от миналото?
Усети, че от гърдите му се надига стенание или ридание, и се почувства слаб за предстоящата задача. Липсваше му всякаква увереност. Беше свършен. Край.
Но след като паркира и някак си се качи по стълбите, отключи кантората и мина през чакалнята към своето леговище, отвисоко над него се спусна благоволение и пръстите му се стрелнаха към древната ключалка, видя пред себе си числата ясно като на дневна светлина и след секунда касата беше отворена и картонената кутия извадена.
Той занесе съкровището на писалището си, запали лампата и се забави само секунда, за да напълни лулата с тютюн. След като я запали, пое глътка горещ дим в устата, усети как го опари, след това го издуха и само за секунда се върна в по-добрата част от живота си, държащ всичко под контрол, човек с власт и уважение, не някой селяндур, доморасъл крал Лир, който излива яростта си в тресавищата на окръг Полк.