Какво беше значението на удушаването?
Сам започва да предъвква това и най-накрая се сети. Ако я е удушил, нямаше да има кръв. Или немного. Въпреки това ризата на Реджи беше зацапана обилно с кръвта на Шайрил.
На Сам не му харесваше тази шибана подробност. Защото си помисли: Реджи я удушава. Не е сигурен, че е мъртва. Смазва я с камъка.
Да, това би било обяснение.
Но цялата работа беше грапава, неловка и несигурна, докато преди имаше само абсолютна увереност.
Лулата му беше празна. Издраска пепелта с ключовете си, после я напълни наново, запали и започна да смуче. Тя изгъргори, защото прекалено се разпали, мокро и грубо, сигурен знак, че е развълнуван и донякъде пропилява великия приток на тютюн. Сам се огледа. Сега вече беше тъмно и доста тихо. Той стана, отиде до прозореца и погледна към малкия град, осветен тук-там от прозорец, излъчващ светлина и топлина, но в по-голямата си част притихнал. Единственото, което можеше да види, беше шерифска кола, паркирана надолу по улицата. Това проклетият Дуейн Пек ли беше? Какво може да иска? Нима Сам сега беше толкова немощен, че се нуждае от целодневно наглеждане?
Върна се обратно на бюрото си.
Не беше ли това пълно мазало? Колко щеше да продължи? Старият козел напълно бе мръднал. Сега си беше в кантората. Дуейн погледна часовника си. Почти девет часът. Беше на крака от седем сутринта и това — след три часа сън подир вчерашното скитане.
Само едно нещо наруши монотонността: по средата на следобеда по радиостанцията се вдигна пушилка. Някаква голяма престрелка по Талиблу Трейл в Оклахома, на около четиридесет мили оттук. Не можа нищо да разбере от чутото: първо бъркотия с оклахомската пътна полиция, после започнаха да викат линейки и пожарни, а след това съдебната медицина, но това не бе негова работа.
Сега просто чакаше. От мястото си не можеше да вижда много. Само светлината, която падаше от прозореца на кантората на стареца. Преди секунда старият човек беше дошъл до него, смучейки лулата си, и позяпа малко. После се върна обратно.
Дуейн не можеше да вижда стареца, което малко го тревожеше. Беше паркирал успоредно на бордюра от другата страна на улицата, но малко по-надолу. Затова слезе от колата и навлезе в площада, мина покрай статуята на генерал Джордж Ф. Джеймс, железния генерал от Виксбърг, който беше роден в окръг Полк и умрял във вертеп в Савана, Джорджия, на осемдесет и една, заобиколен от изрисувани блудници. После стигна до пейка, стъпи на нея и с бинокъла си можа да види горната част от тялото на Сам, приведена над онова, което проучваше. Той работеше уверено и всички биха го помислили за Пери Мейсън, стига, разбира се, да я нямаше розовата хавлия.
Сам разглеждаше рисунката. Изглежда, беше прозорец на едноетажна кръгла сграда с една-единствена черта, изтеглена от горния край на прозореца до надпис, и тук опитите му да проникне в тайните на написаното от Ърл свършиха. Сякаш гласеше „Черв. проз.“ Какво, по дяволите, означаваше това?
Той го погледна: пълна мистерия. Коя беше тази сграда, какъв бе този червен прозорец? Той потърси в паметта си четиридесетгодишна следа, но не можа да измисли и едно шибано нещо. Отново погледна скицата. Може би не беше сграда, а телевизор. Но през 1955 нямаше повече от десетина телевизора в целия окръг Полк. Може би е екран на автокино, но единственото автокино беше и все още е „Скай Вю“ във Форт Смит, където Сам от време на време водеше децата си.
Лулата му изпуфка на празно. Той я обърна наопаки и я чукна в пепелника, изтръсквайки късчетата пепел. Огледа се за кесията си, заработи бавно, наслаждавайки се на ритуала и прочистващия ефект, който той оказваше върху съзнанието му. Щеше да напълни лулата, но тогава се сети, че трябва да я почисти, а ключовете не бяха подръка. Спомни си, че са в другия край на стаята, и тогава с дебелия корав нокът на палеца изстърга изгорялото от чашката и се избърса в панталоните си. Ето, сега чашката беше чиста. Той натъпка щипка тютюн в лулата, стисна я със старите си зъби, запали клечка кибрит и я поднесе към чашката. Засмука и загледа как всмукването повлича пламъка, дръпва го навътре в лулата и, ох, замириса на гора. Такова…
Нокътят му!
Под нокътя му имаше останал полумесец пепел.
Отново погледна скицата: това беше върхът на пръста на момичето. Линията беше изтеглена от края на нокътя до надписа, който казваше, сега осъзна това, „червена пръст“, а не „червен прозорец“. Точката представляваше малък дефект в хартията и не бе оставена от писалката на Ърл.