— Синко, не разбирам за какво, по дяволите, говориш. Но ако ти е от помощ да дойдеш да го видиш и да кажеш „Да, той е мъртъв, няма го“, чудесно! Радвам се, че можах да ти услужа.
Ръс го гледаше втренчено.
— Ръс, ти пищиш насън — продължи Боб. — Понякога два-три пъти. Викаш „Ламар“ или „татко, татко“. В главата ти е бъркотия. Най-добре е да си намериш помощ. Както казвахме в корпуса, „Виж се с капелана“. Но трябва да говориш с някого.
Ръс поклати глава:
— Всичко е наред. Просто искам да свърша с това.
— Не става дума за теб и Ламар Пай. Татко ти се погрижи за него. Нали така? Ламар е в земята, свършено е с него. Край. Това е подаръкът на баща ти за теб: остатъка от живота ти.
— А гаджето беше подарък за него самия. Краят на семейството, това си подари той.
— Ръс, нещата не са толкова лесни, колкото ги представяш. Нищо не е толкова ясно.
— Изглежда ясно — настоя горчиво Ръс.
— Ще се оправиш ли? Тази работа всеки момент може да излезе извън контрол. Може би е по-добре да останеш тук в Макалистър и да вземеш автобуса обратно за Оклахома сити. Можеш да се върнеш на старата си работа и там да пишеш книгата. Ще ти съобщя какво съм открил накрая.
— Не, този проект е мой, аз го измислих. Двамата ще го завършим.
— Окей, Ръс, ако това е, което искаш.
Те тръгнаха надолу по хълма. Един чернокож затворник от привилегированите им помаха с ръка.
— Намерихте ли онова, което търсехте?
— Да, сър — отговори Боб.
— Това беше гробът на Ламар Пай, пред който се спряхте, нали?
— Да — отговори Ръс. — Познавахте ли го?
— Ооо, не — каза мъжът, сякаш някакво табу е било нарушено. — Не, Ламар не беше много дружелюбен с братството. Беше зъл колкото си иска. Обаче трябва да му се признае, храбър човек беше. В пандиза не подвиваше опашка, а когато дойде неговото време, умря като мъж. Уби две ченгета.
— Всъщност е убил само едно. Другият оживя — подхвърли Ръс.
— Боже, боже, щом казваш — кротко каза старият доверен затворник.
Те изминаха оставащите петдесет фута до пикапа им, оказвайки се в един вид вдлъбнатина в земята, така че оттук белостенният затвор не се виждаше.
— Ти ще караш — каза Боб.
Ръс се качи в пикапа, паркиран няколко фута встрани.
— По щатската магистрала 40 ли ще се върнем?
— По дяволите, не — отговори Боб, докато разглеждаше картата. — Ще се върнем по панорамния път. Трябва да помисля. Ще се спуснем надолу до Хоторн и след това в посока Талихина. Там има един наистина красив път, който през планините ще ни върне в Блу Ай. Нарича се Талиблу Трейл. Ще ти хареса. Ще си бъдем вкъщи за вечеря.
Около обед Ред попълни летателен план, който го изпрати по курс 240 градуса юг-югозапад право към Оклахома сити. Отне му още половин час да зареди своята „Чесна 425 Конкуест“ и след това десет минути, за да получи разрешение за излитане, защото самолет на „Американ Ийгъл“, следващ маршрут от Далас във Форт Смит, трябваше да кацне в 12,45 часа. Но най-накрая излетя.
Самолетът се стрелна нагоре, Ред върна лоста и, изглежда, хвана малък възходящ въздушен поток, защото полетя още по-бързо към небето. На 7000 фута, много по-ниско от коридорите на пътническите самолети, изправи машината и се понесе на югозапад към зелените хълмове на хоризонта, които образуваха веригата на Уашита. Първата част от пътя, дълга двадесет минути, беше лесна за летене. Под него земята беше синя омара, простираше се неясна, подробности не можеха да се различат, защото всичко беше забулено.
Той обичаше да лети и беше доста добър пилот: харесваше съвършената самота, очарованието на сложната машина, която го държеше във въздуха благодарение на своя умен компромис между динамични сили и безкрайния си поток от цифрови данни. И същевременно, колкото и да беше механично това равновесие, все пак съществуваше варварството на непредсказуемото, усещането, че си истински господар на съдбата си. Също така беше удоволствие главно за богати хора и на Ред много му харесваше това обстоятелство.
Когато стигна на десет мили северно от Блу Ай, той се спусна на 4000 фута и подробностите станаха значително по-ясни. Нямаше проблем да види успоредните шосета 270 и 88, докато се спускаха на запад откъм Блу Ай. Самият град приличаше на разпръснати плочки от домино, кубчета, пръчици и играчки по вълнистата земя. Докато летеше в западна посока, градът изчезна и под него останаха само двете шосета, прерязващи извитите планински хълмове и долините. Движението и по двете беше много слабо.