Той се наведе към командното табло на радиостанцията, натисна бутона за предаване и каза:
— Ало, тук е „Въздух“, моля, обадете се.
Радиото засъска и запука и после гласът на Де ла Ривера с лек испански акцент му отговори:
— Да, чувам ви силно и ясно.
— Този усилвател работи чудесно — отбеляза Ред. — И аз ви чувам силно и ясно. Трудно ли го монтира?
— Не, сър. Едно от момчетата е било свързочник в армията.
— Добре. Моля, докладвайте местоположението си.
— Ъъъ, имам зрителен контакт с вас, току-що избръмчахте над позицията ми. Аз съм от страната в посока Оклахома. В колата с мен има още трима души. Другите два екипа са около двадесет мили по-напред, точно където 259 пресича № 1.
— Кои са тези екипи?
— Наричаме ги просто „Алфа“ и „Бейкър“. Моята кола е „Чарли“, а аз съм „Майк“.
— „Алфа“, „Бейкър“, чувате ли ме?
— Да, сър — отговори някакъв глас.
— Видяхте ли ме?
— Виждам ви на хоризонта. Все още сте на няколко мили от нас.
— Окей, ще свърна до Талихина и ще се върна. Ще бъда тук. Когато установя зрителен контакт, ще ви съобщя. След това ще го последвам, докато навлезе във вашия обсег. Когато ме видите, ще разберете, че идва.
— Да, сър — се чу хоровият отговор.
Ред се спусна още хиляда фута надолу. От тази височина колите по пътя лесно се разпознаваха по вид и цвят, но не и марките. Той търсеше зелен пикап с един небоядисан калник. Представи си, че намери такъв и го насочи към засадата, а се окаже някое мексиканско семейство, което пътува от беритба на боб към беритба боб, или групичка крехки колежанки, тръгнали на концерта на „Пърл Джем“ в Литъл Рок? Затова си беше взел бинокъл „Цайс 10×50“, най-добрия, който можа набързо да намери във Форт Смит, и откри, че от 3000 фута може да види като на длан колата и пътниците. Нямаше да сбърка.
Продължи да лети, наслаждавайки се на свободата и на усещането, което събуждаше у него ловът. Далеч вляво и около хиляда фута по-високо той забеляза друг самолет, един „Лиър“, очевидно пътуващ на юг към Далас. Нямаше други самолети в небето. Пътят под него беше също толкова празен, въпреки че можа да види едно комби, возещо туристи по ослепително красивото шосе, което се виеше покрай хребетите на зелената планина. Беше една от онези смешни каравани. Видя и няколко частни автомобила и една черно-бяла оклахомска патрулка, спряла встрани от пътя. Наблюдаваха за нарушители или просто дремеха. Той превключи от сигурния си канал на честотата на оклахомската пътна полиция и не чу нещо интересно, освен няколко разменени думи между патрулите в района. Нищо за отбелязване.
Той прелетя над кръстовището на 259 и вероятността да установи контакт го привлече още по-ниско на 2500 фута. Може би беше прекалено. Не му трябваха оплаквания до Федералната агенция по въздухоплаване, които да застрашат лиценза му. Но наоколо не се виждаха други самолети. Под него пътят, ярко осветен от следобедното слънце, беше като лента. Продължи полета към Талихина, но нищо не забеляза.
Обърна и се насочи обратно по протежение на магистралата, след като се изкачи на 4000 фута, и ускори към района на засадата. Можеше да вижда пътя, в случай че е пропуснал нещо, но по него нямаше зелени пикапи.
— Окей, момчета — каза той по станцията, когато навлезе в обсега им, — засега нищо не открих. Вие добре ли сте?
— Добре сме — отговори Де ла Ривера.
— Внимание от полицията или нещо подобно?
— През целия ден не видях ченге, сър.
Той погледна ролекса си. Вече беше 15,30. Къде, по дяволите, бяха те? Работата започна да намирисва. Беше направил грешно предположение.
Той даде малко ляв рул, след това се спусна обратно на 2000 фута и започна да бръмчи нагоре по пътя с внимателно вперени в него очи. По това време движението наистина започна да оредява. Не беше…
Зелен автомобил.
Спусна се още малко. Пикап.
Прелетя над него и се пресегна към радиостанцията.
— Видях вероятна цел. Видях вероятна цел.
— Разбрано, „Въздух“.
— Окей, нека го проверя.
Той направи широк ляв завой с наклонен връх на лявото крило и вдигнато нагоре дясно, а светът бързо се обърна с главата надолу, докато двата големи двигателя загребваха с перките въздуха, и успя да изправи машината на около половин миля вдясно от пътя. Сега видя пикапа пред себе си. Пресегна се към дроселите и ги върна назад. Звукът от форсираните двигатели можеше да се чуе на няколко мили, а той изобщо не искаше да ги подплаши.
Постепенно ги наближи, опитвайки се да не насилва нещата и да не прибързва.
Когато най-сетне се оказа почти успоредно, включи самолета на автопилот, извади бинокъла, насочи го и започна да си играе с фокуса.