— Да?
— Когато се уволних от Групите за проучвания и наблюдение и се върнах обратно в цивилизацията, Френчи ме дръпна настрана и ме помоли да му изпратя петстотин патрона цивилни муниции.
— Не раз…
— Носеше автоматичен „Колт“ в кобур на гърдите върху камуфлажната си униформа. Предположих, че е калибър .45 като моя. Но не, беше .38 „Супер“. Разказа ми колко обича това оръжие, защото имало много по-малък откат в сравнение с 45-и калибър, но същата пробивна сила. Плюс допълнителните патрони в пълнителя. Нарече го „оръжие за професионалисти“.
— Исусе — промърмори Ръс.
— Има и още…
Но Боб спря.
Самолет. Това беше. Шум от самолетен двигател. Постоянен, без увеличаване на скоростта, достатъчно ниско и на достатъчно разстояние, за да се чува като бръмчене на муха.
— Продължавай — подкани го Ръс.
— Млъкни — отговори Боб.
— Какво ти…
— Не се озъртай, не увеличавай скоростта и не я намалявай. Сега трябва да си много спокоен — прекъсна го Боб.
Той също не започна да се оглежда. Вместо това затвори очи и се заслуша, опитвайки се с всички сили да изолира шума на самолетния двигател от бученето на пикапа, свистенето на вятъра, вибрациите от пътя. И съвсем навреме успя.
Много бавно започна да се обръща, накланяйки мудно главата си.
На около миля вдясно имаше бял двумоторен самолет, може би „Чесна“. Тези красавици вдигаха 240 мили в час. Или имаше ужасяващ насрещен вятър, духащ от изток, или пилотът се рееше на границата на падането, за да остане почти успоредно с пикапа и да следва скоростта му.
— Това е повече от съвпадение — отбеляза Боб — в Америка да има човек, който може да свърши подобна работа и да е голям обожател на .38 „Супер“. Точно с какъвто Джими е стрелял. Подушвам Френчи във всичко това. Мисля, че Френчи е съставил плана. Много хитър, много бърз, от горе до долу шибан победен марш на Управлението. Вероятно не за него, а за някого другиго. Човек с много власт. Това ти го гарантирам.
Той хвърли бърз поглед през прозореца. Самолетът мързеливо завиваше.
— Да, ясно, всичко наред ли е? Искам да кажа, че се напрегна, но сега си спокоен. Всичко е наред, нали?
— О, всяко шибано нещо е страшно наред — каза Боб, обръщайки се отново. — Разбира се, като изключим това, че са ни устроили засада.
— „Въздух“ до „Алфа“ и „Бейкър“ — каза Ред, придържайки се постоянно на 2500 фута височина в посока изток и отново реейки се с обороти опасно близо до спирането на двигателя.
— „Алфа“ слуша — се обади някой.
— А „Бейкър“?
— Ъъъ, о, да, и аз чувам. Мислех, че след като той се обади, вие знаете, че и аз слушам.
— Забрави мисленето. Отговаряй точно каквото те питам. Разбра ли?
— Да, сър — отговори „Бейкър“ разкаяно.
— Окей, искам да започнете преследването. Той е на около пет мили пред вас. Движи се с около петдесет в час. По шосето няма патрулки, нито други автомобили. Искам ви на пълен ход. Аз ще ви наблюдавам и по мой сигнал ще намалите на петдесет и пет. Не искам да ви види как се носите в галоп. Разбрахте ли?
— Да, сър.
— Тогава дайте газ, мамка му.
— Да, сър.
— А вие „Майк“ и „Чарли“ не мърдайте от мястото си. Няма къде да ходите. Те ще дойдат при вас. Мисля, че срещата ще стане след около четири минути. Ще пусна „Алфа“ и „Бейкър“ да го наближат, после ще вкарам и вас в играта. „Майк“, ясно ли е?
— Да, сър.
Той огледа пътя и в далечината видя как две големи лимузини се стрелнаха по шосето с повече от сто мили в час, вдигайки прах, и бързо започнаха да настигат движещия се много по-бавно пикап.
— О, подушвам кръв. Замириса ми на убийство. Изглежда много добре. „Алфа“, виждам теб и другарчето ти как го настигате. Продължавайте да го наближавате, вече сте близо, окей, а сега намалете. „Майк“, сега ти и Чарли тръгвайте, с прилична скорост, около петдесет и пет, ние сме на две минути от вас. Вече всички сте в играта.