— Да, сър — отговори Ръс, опитвайки се да запомни всичко, отчаян, че ще го забрави, но и донякъде учуден, че вече има план, и също така някак си успокоен от това. Боб също изглеждаше спокоен.
— Трябва да останеш спокоен и хладнокръвен — напомни му Боб.
— Добре съм — каза Ръс и наистина беше.
— А — каза Боб, — ето я тази проклетия. — Едновременно с това измъкна нещо от кесията и Ръс видя, че е дълъг извит пълнител, различен от останалите, пълен с патрони с червени върхове.
Пикапът вече връхлиташе към тях. Вече се случваше.
— Какво е това? — има време да попита Ръс, докато вселената се откъсна от действителността и всичко започна да се случва на забавен кадър като в сън. Той чу как Боб пъхна пълнителя и затворът се намести с щракване.
— Четиридесет трасиращи патрона М–196 със стоманени върхове — отговори Боб. — Ще подпалим тия копелдаци.
Ред наблюдаваше изпълнен с очакване своето прецизно хореографирано обкръжение, като едновременно с това се наклони наляво и даде газ, така че да задържи представлението под себе си, докато се виеше над него подобно на чайка. Той наблюдаваше как автомобилите сякаш се сливат и беше почти магия как нещата, които бе видял в представата си, се осъществяват в действителността.
Но като че ли нещо ставаше…
Всичко се случваше толкова бързо, вдигна се прах, толкова много прах, че не можеше…
Объркване. Никога преди не беше виждал сражение освен на кино, но във филмите всичко беше ясно. В това беше и техният смисъл. Тук нищо не бе ясно, пълна бъркотия, някакъв нов танц, напълно нов сюжет.
Чуваше ги по радиостанцията, докато всичко се разиграваше по микрофона.
— О, по дяволи…
Руммм! Дразнещ ухото удар на метал в метал.
— Исусе, какво…
— Внимавай, стреля, той…
— О, мамка му, обстрелват ни. Боже, горим!
— Улучен съм, улучи ме, о, мамка му, улучен съм… Буууум!
Пронизителен писък нахлу в ушите на Ред, докато се въртеше във въздуха. Той потрепери, изтръпна от ужас какво, по дяволите, става и когато видя запален бензин да се стрелва нагоре като гейзер, разбра, че микрофонът се е стопил.
Случваше се. Калникът на пикапа с фар, приличен на циклопско око, беше голям колкото срутваща се върху му къща, но в тази секунда Ръс блъсна ръчката на скоростите, натисна педала и с изненадваща и весела лекота неговият пикап се стрелна напред и малоумникът, който искаше да го блъсне, пропусна, промени посоката, за да изправи и изгуби контрол, залитна диво настрани във внезапно вдигнал се облак прах. Ръката на Боб се протегна към кормилото и го завъртя наляво. Пикапът с все сила се тресна в следващата кола, диво се заклати и продължи да се завърта, вдигайки облаци прах, докато се занасяше, и после спря, странно наклонен на една страна, наполовина хлътнал в канавката.
През цялото време Ръс имаше противното усещане за духове, докато лицата в следващата пикапа кола се носеха покрай него и на тях последователно се изписа ярост и изненада. Бяха толкова близо сега, но въпреки това далечни. Имаше чувството, че гледа мъже, обвити в лед, хора от някакъв друг свят, устите им диво мелеха, очите им бяха подпухнали като фаршированите яйца, които майка му някога правеше. След това всичко се завъртя и замъгли, и изчезна в странната перспектива на наклонения преден прозорец и облака виещ се прах.
Той премигна.
Не трябваше ли да прави нещо?
— О, по дяволите — излая Боб и Ръс се вкопчи в предпазния си колан, зарадва се, че си го бе сложил, усети, че се освобождава, и започна да се плъзга по седалката след вече слезлия Боб и се измъкна през вратата. Спомни си за кесията, чу как вътре подрънкват заредените пълнители, докато се измъкваше от колата, плъзна се бързо покрай предния калник на пикапа до предното колело, където Боб вече бе заел напрегната стойка на стрелец. Ръс не можеше да се наведе, за да се прикрие. Трябваше да види.
Когато надникна над предния капак, представлението го удиви.