28.
СЛЕД СРАЖЕНИЕТО Боб отмина Блу Ай и хвана по магистралата на Шефа Хари Етъридж право на север към Форт Смит. Искаше да има колкото може повече разстояние между него и мястото на престрелката.
— Отсега нататък ще действаме така, сякаш могат да ни нападнат всеки момент. Разбра ли? Те ни преследват. Успяхме да се измъкнем само защото босът не се доверяваше на войниците си и искаше да контролира нещата от въздуха, а аз видях самолета. Без това предимство нямаше да имам време да съставя план и щяхме да сме мъртви.
Ръс мрачно кимна, сякаш разбираше и като че се чувстваше добре. Но не беше. Все още беше наполовина в шок. Такава касапница, толкова бързо, такъв шум, толкова много пушек.
— Беше… толкова объркващо. — Това бе единственото, което измисли да каже.
После всичко се изля от него.
— Искам да кажа, мили боже, просто се случи, стрелбата беше толкова шумна. Исусе, а взривовете? Извадихме страхотен късмет. Луда работа, не знаех, че вселената може да стане толкова психопатична, толкова объркана. Боже, ти беше невероятно спокоен. Направо лед. Аз едва можех да дишам.
Боб не го слушаше, а мислеше на глас.
— Искам да скрия този пикап колкото може по-бързо. На полицията ще са й нужни два дни изследвания, докато разбере, че са участвали още една кола и други оръжия. Ще открият типа следи и ще сравнят боята, която оставихме по онзи тип, когато го блъснахме, и ще започнат да ни търсят.
— Не мисля, че от онази кола е останало толкова, че да вземат проба от боята, да не говорим за нашата — подхвърли Ръс.
— Не може да си толкова сигурен. Ще я паркирам за продължително време на летището и ще наемем кола. Следващото, което трябва да направя, е да открия Френчи Шорт.
Стана шест, преди да се регистрират в „Рамада Ин“ на шосе 271 на юг от града. Пикапът беше скрит, а Боб се зае да търси Френчи Шорт. Първо се обади на един приятел от Асоциацията на запасните офицери от морската пехота в Лос Анджелис. Той беше пенсиониран артилерийски сержант, който се грижеше за архивата на асоциацията, и бързо намери телефона на един бивш капитан на име Пол Чарди, за когото Боб си спомни, че е работил с Френчи в Групите за специални операции. Набра номера, но никой не се обади. След няколко безуспешни опита най-накрая около 20,30 той се свърза с него.
Една жена вдигна телефона.
— Ало?
— Мадам, опитвам се да се свържа с капитан Пол Чарди от Корпуса на морската пехота. Сега пенсиониран.
— Мога ли да попитам в каква връзка?
— Да, мадам. Двамата с него служихме в Централните планини през 1969. Опитвам се да издиря трети човек, когото и двамата познавахме.
— Само секунда, моля. — Той я чу да вика: — Пол, Пол, скъпи, нещо за пехотата.
Чу се мъжки глас:
— Ало?
— Капитан Чарди?
— Е, никой не ме е наричал така от доста време. Сега съм треньор по баскетбол в гимназията.
— Сър, не зная дали си спомняте за мен. Аз бях сержант в основната база „Алис“ в Камбоджа и ви въведох в положението, когато пристигнахте в страната през август 1968. Служих заедно с вас шест месеца, преди да се върна вкъщи. Казвам се артилерийски сержант Боб Лий Суагър и…
— Боб Десетката! Бога ми, да, помня те. Ти беше най-добрият командир на разузнавателен екип, който специалните части някога са имали, и когато се върна за третото си назначение… е, сержанте, за мен е чест да говоря с Боб Десетката. Да, по дяволите, помня те.
— Благодаря, сър.
— Благодаря на теб, сержанте. Ти води страхотна война. И показа на нас останалите как се прави.
— Сър, причината да се обадя е, че се опитвам да издиря един друг човек, който беше там заедно с нас. Беше цивилен, малко приличаше на привидение. Бяхте по-близък с него, отколкото аз. Доколкото си спомням, вие двамата проведохте заедно няколко акции.
— Френчи.
— Да, сър.
— О, боже, не съм се сещал от години за Френчи. Горкият стар Френчи. — На Боб се стори, че долови нещо в мъжкия глас, някакъв странен тон: съжаление, погребана болка, връщането на спомени, които по-добре да не бъдат събуждани в тъмнината.
— Сър?
— Е, сержанте, Французина не оцеля. Приключенията му го настигнаха.
Боб изруга наум.
— Френчи наистина беше нещастно привидение, това мога да ти кажа. Беше наблъскал няколкостотин живота в един.
— Да, сър.
— Да, той ме вербува. Прекарах… е, не си заслужава да навлизам в това, дълга история и не е приятна. След войната прекарах четири години в служба на Управлението, а Френчи беше моят водещ офицер. Бях отново временно командирован през 1982. Но Френчи…
Той направи пауза и Боб можа да усети болката.
— Не би трябвало да ти казвам това. Всичко е неофициално, никога не си говорил с мен. Френчи беше хванат и убит от един полковник от ГРУ във Виена през 74-а. Измъчван до смърт. Неприятна история.