— Боб, татко почина снощи.
— О, боже — каза Боб, който наистина си мислеше, че Сам ще живее вечно подобно на някой вълшебен черногрив лъв, който вие беззъбо към луната. Почувства новината като физическа болка, спиране на дъха и нарушаване на равновесието. Боб седна на леглото.
— Какво се е случило?
— Нали знаеш, че татко от време на време излизаше извън релси. Снощи е отишъл късно в кантората си заради някоя глупост. Така му е хрумнало. Носеше хавлията на мама, нямаше чорапи, а обувките бяха различни. Подхлъзнал се е и е паднал от върха на стълбите. Счупил си е врата на две места. Поне е чисто и е свършил на мига.
— Джон, дължа живота си на твоя баща.
— Беше ужасно добър човек, но нищо не можеше да му кажеш. Молих го да се премести при нас. Място имаме достатъчно. Можеше да иде при всяко от децата си. Нали разбираш, имаше пари за сестра, за старчески дом, каквото поискаш, но татко не искаше да се откаже от навиците си.
Боб нищо не можа да каже.
— Намерили са го в седем тази сутрин. Обадиха ми се в седем и половина и веднага дойдох тук. Боже, не зная какво го е прихванало. Обърнал е къщата си наопаки. Кантората също. Търсил е нещо.
Боб се сети, че е търсил документа от съдебния лекар.
— Видях се с него преди един или два дни. Беше напълно наред и два пъти по-зъл.
— Нали знаеш, че обичаше баща ти. Смяташе, че баща ти е най-добрият човек, който някога е живял. Обичаше и теб, Боб. Радвам се, че си прекарал известно време с него, преди това да се случи. Погребението ще е след няколко дни. Мисля в петък. А след това ще има семейно бдение. Ще се радваме да те видим.
— Ще дойда — каза Боб.
Продължи да седи на леглото. Нарисувано в черно. Привет, мрак. Смъртта за него не бе непозната. Беше я виждал да идва под много форми и я бе изпращал повече пъти, отколкото се полага на който и да е човек. Но точно тази го нарани особено жестоко. Той седеше и гледаше стената, докато тя най-накрая не изчезна и мястото й се зае от голямо нищо.
Скоро Ръс дойде от стаята си облечен и готов за излизане и попита какво не е наред. Боб му отговори и после се оттегли в своята празнота.
Нищо не се случваше. Боб просто си седеше слаб, неподвижен и затворен. Кой би могъл да каже какви мисли му минават? Ръс си спомни за Ахил в палатката си, нацупен и подхранващ яда си, докато не се превърне в ярост толкова чиста, че нищо не може да се изправи насреща й.
— Погребението? — най-накрая попита Ръс.
— Не — каза Боб. — Не и докато има хора, които ни преследват. Със сигурност ще проверят там. — Той поклати глава. После каза: — Отнеха ми бащата. После взеха тялото му. Неговата памет. А сега ми отнеха и Сам.
— Мислиш…
— Видях Сам. Какъвто и да беше, не бе неустойчив. Нямаше проблеми с равновесието. Не би паднал по стълби. Някой го е блъснал. Отново защото е отрил нещо. Търсеше доклада на онзи съдебен лекар или нещо друго и го е намерил. Някой го е наблюдавал и е трябвало да бъде спрян. Някой герой го е блъснал по стълбите.
Ръс разбра къде се бяха озовали: на мястото, наречено параноя, дълбоко в културата на заговорите, където всяко нещо е част от конспирацията, доказателство за зловещата посока, по която е поел светът.
— Може просто да е паднал. Беше възрастен човек.
— Не е паднал просто ей така. Някои хора падат, но не и Сам. Мислиш, че съм откачил? Смяташ, че си измислям всичко това? Кажи ми, синко, нямаше ли наети стрелци с автомати, които се опитаха да ни изпържат задниците в Оклахома?
— Да, истина е. Но…
— Къде би отишъл проклетият заместник-шериф, който душеше около нас? Той ни следеше. После изчезва и на сцената се появяват момчетата с пушкалата. Така че къде ще иде заместникът? Ние няма да се появим на погребението, но ще идем на бдението. Ти ще разпиташ наоколо, за да разбереш дали някой е виждал заместник-шерифа. Това е твоята задача. Но той е дребна риба. Зад тази работа стои някой, запомни ми думите, който ни наблюдава и е измислил всичко това. И, бога ми, ще го намеря и ще се изправя пред него. Ще видим кой ще си тръгне на собствен ход.
— Да, сър — съгласи се Ръс, виждайки, че не би имал успех срещу стоманата в яростта на Боб.
— Но погребението е чак в петък. Днес е вторник. Днес е денят, в който ще откриеш Кони Лонгейкър. Разбра ли?
Ръс кимна, после каза:
— Добре. Мога да се справя с това.
29.
— НЕ, СЪР — каза Дуейн Пек. — Не, сър, изобщо не съм. Не съм го виждал. Качих се там горе, взех каквото можах, това, което току-що ви дадох, и излязох. И толкова.
Като мнозина полицаи той беше вещ в лъжата. Притежаваше най-голямата дарба на лъжците: можеше напълно да убеди сам себе си, че онова, което казва, е истината. Да убеди собствената си дихателна система и най-накрая напълно да си повярва. Не преглътна, не трепна, не задиша тежко, нито се докосна по устата, не му беше трудно да погледне в чуждите очи, зениците му не станаха малки и далечни, цветът на лицето му не се промени.