— Значи нямаш нищо общо със смъртта на стареца? — попита Ред Бама. Те бяха в задната стая зад салона на „Нансис Фламинго Лаундж“, където беше извикал Дуейн, щом чу новината.
— Не, сър, нямам. По дяволите, нищо не бих сторил на възрастен човек. Аз уважавам старците. Точно това разрушава страната, сър. Липсата на уважение.
Лицето му беше напълно безучастно, докато говореше. Гласът му бе спокоен, сериозен, овладян, гърлото му чисто от храчки. Сърцето му биеше бавно.
— Не можеш да убиваш хора, когато си решиш — обясни Ред. — Има нещо, което се нарича закон на неумишлените последствия. Те провалят всичко. А и между другото, той беше толкова стар човек.
— Кълна ви се, сър — настоя Дуейн, — кълна се, че нямам нищо общо с това.
— Добре — каза Ред, на който му се искаше някак си да повярва, но все още не го правеше изцяло.
— Сър, беше полудял. Казах ви как си разкъсваше нещата. Върнал се е в кантората с онази женска хавлия и е паднал по стълбите. Да, истинска трагедия. Възрастният джентълмен се нуждаеше от грижи. Престъпление е, че семейството му нищо не направи за него след всичко, което им е дал.
Бама кимна.
Той разгледа доказателствата пред себе си — парче доклад от предварителното слушане през 1955, писмо с пищен почерк от жена на име Люсил Паркър, датирано 1957, и жълт кочан адвокатски бланки с бледи следи, оставени от натиска при писането по горния лист, който сега липсваше. После погледна отново към Дуейн.
— Сър, ако вдигнете кочана към светлината, може да различите донякъде за какво е било всичко това. Виждам думата…
— Добре, Пек, това е достатъчно. Искам да се върнеш обратно в Блу Ай, но нищо няма да правиш. Ще чакаш да се свържа с теб. Ясно ли е? Не искам да наблюдаваш Боб Лий Суагър. Засега стой настрана от него, за да не те надуши. Може да ми трябваш по-късно за него, ако мога да измисля някакъв начин.
— Да, сър. Ъъъ, сър, ъъъ… за комарджийските ми дългове…
— Забравени са, Дуейн. Вече не си на червено. Отново си на печалба, но не я проигравай. Заплащането е петстотин на седмица за начинаещите. И, разбира се, пълна медицинска застраховка. Естествено, ще запазиш работата си на заместник-шериф. Точно за това имаш изобщо някаква стойност.
— Обзалагам се, че мога да свитна Боб Лий за вас.
— Не си и помисляй за това — каза Ред. — Ще разбере и ще те погне. Има десет изпържени мъже на магистралата, които мислеха, че той е лесен. А сега си върви.
След като Пек си тръгна, Ред отиде оттатък и си напълни пластмасова чаша с кисело кафе от бара. Беше дошло важно време. Трябваше да вземе няколко решения.
Трябваше да убие Боб Лий Суагър, и то бързо. Но огневата мощ, най-добрите професионални убийци, дриймтим от мъже — това не беше проработило. Сега осъзна, че не в голото насилие е истината, а в потайността. Хитрост, планиране, здрави нерви — екзекуция.
И отново, бога ми, под тъгата и отровното си отвращение от Дуейн Пек беше странно щастлив. Суагър. Този тип беше великолепен. Беше най-добрият, който някога се бе изправял срещу Ред: умен и смел, спокоен и съобразителен. Ако много оръжия не можаха да свършат работа, какво би го направило?
Хъм. Може би само едно. Как другояче да убиеш снайперист освен с изстрел от засада?
В подредения си мозък той се опита да изброи предимствата си. Първо, въпреки че Суагър, разбира се, знае, че го преследват, той си няма представа кой и защо. Освен основното подозрение, че това е свързано с нещо отпреди четиридесет години, което той сега разследва. Това наистина даваше на Ред възможността за всякакъв подход. И колкото повече мислеше, толкова повече осъзнаваше, че ключът към днес се криеше във вчера. Трябваше да има начин да се постави нещо пред Суагър, което той не би могъл да отхвърли, на чийто зов ще се отзове дори да знае, че това ще го убие. По този начин внимателният и бдителен човек може да бъде унищожен.
Ред беше в странно състояние: той пулсираше от творческа енергия. Разбираше формата, стойността и значението на проекта, който се готвеше да осъществи, въпреки че още не знаеше подробностите и взаимовръзките. Да, подробностите можеха да дойдат и по-късно. Вълнението на творчеството беше онова, което толкова го завладяваше.
Той се зае с работата. Трябваше да разбере всичко за случилото се преди четиридесет години. Отговорите се криеха в миналото.
С това наум се върна обратно в друго помещение, където в стената беше вграден древен сейф. В него лежаха съкровищата и тайните на империята на неговия баща. Тук изпита за миг сантименталност, когато пръстите му докоснаха старата топка на избирателния диск. Знаеше, че пръстите на баща му са го докосвали хиляди пъти. Замисли се за него: този хитър и дисциплиниран човек, самоук и изключително проницателен, отчасти тиранин и отчасти гений, дошъл от нищото. Наистина това беше важното. Човекът бе дошъл отникъде. Беше роден в окръг Полк в колибата на изполичар през 1916. Беден като църковна мишка и босоног насред ужасяващо недохранване, бедност, грубост и обща жестокост на живота на това място и по това време. Бяха го били дивашки, което бе причината никога да не бие собствения си единствен син. Висшето общество му се смееше и му викаха бял боклук и селяндур, но тайно се страхуваха от него, както се страхуваха от всички високи и с бледи очи членове на селския пролетариат. През 1930 се беше появил във Форт Смит само на четиринадесет, но достатъчно умен, за да разбере, че нищо не може да се случи в окръг Полк и че ако има някакво бъдеще, то е в града. Беше си намерил работа като букмейкър за полковник Тайрий, който управляваше града от апартамент в стария хотел „Уорд“. Не беше велика работа, а бачкане за новодошъл. Просто събирач на облози за криминална организация, която и за секунда не би скърбила за него, ако паднеше под колелата на влака или каруцарите, които все още властваха над „Гарисън стрийт“ през онези дни, го смелеха на пулп.