После прочисти главата си и започна да изучава документите, които Дуейн Пек беше набавил. Беше ясно, че се отнасяха до някакво друго събитие през 1955, случило се почти по същото време като смъртта на Ърл Суагър. Каква беше връзката? Не, чакай малко, това не беше важно. По-скоро каква мислеха, че е връзката Боб Лий Суагър и момчето. Защото онова, което мислеха, щеше да ръководи поведението им.
Единият документ беше предварителен доклад от прокуратурата на окръг Полк във връзка със слушане за освобождаване под гаранция на някой си Реджи Джерард Фулър, чернокож, на седемнадесет, живущ на еди-кой си адрес, Блу Ай, обвинен в предумишленото убийство на Шайрил Паркър, негърка, на петнадесет, живуща на еди-кой си адрес, Блу Ай. Шайрил трябва да е била дъщерята на Люсил, авторката на писмото. Прокурорът Сам Винсънт, Ред трепна, като се сети за Сам на онези стълби, стар човек, чието време е изтекло, доказваше, че престъплението е толкова сериозно, че не бива да се определя гаранция. Адвокатът, някой си Джеймс Алтън от Службата за обществени защитници в окръг Полк, пледира nolo contendere по искането на обвинението, така че естествено заподозреният бива задържан, вместо да бъде освободен под гаранция.
Така. Вероятно убийство на чернокожо дете от млад негър, юли 1955.
След това прочете самото писмо. Две години по-късно майката на убитото момиче моли Сам да възобнови разследването, защото тя твърдеше, че този Реджи не може да го е направил.
Странно. Човек би помислил, че майката ще иска отмъщение, а не справедливост.
Объркан, Ред погледна във въртящата се картотека и измъкна името на един помощник-редактор на градската страница в „Саутуест Таймс Рекърд“ и му се обади. Попадна на гласова поща, остави съобщение и му звъннаха след седем минути.
— Мистър Бама, какво мога да направя за вас?
— Джери, не си ли пазите всички стари броеве в архива?
— Да, сър. В база данни от 1993, а предишните — отсреща в библиотеката на микрофилми.
— Добро момче. Можеш ли да се поровиш половин час за мен?
— Да, сър. Знаете, че мога.
— Джери, как са децата ти?
— Добре, сър.
— Тази година къде ще ходите на почивка?
— Ами, сър, мислим за Флорида. Дейтона Бийч.
— О, Джери, нали знаеш, че притежавам половината от курортния комплекс Блу Даймънд на островите Санибел. Много хубаво местенце.
— Да, сър. Не бих могъл да си позволя да ида на Санибел. Тази година нас ни чака Дейтона. Трябва да изплащам заеми и…
— Джери, искаш ли да заведеш жена си и децата в Блу Даймънд? Една миля плаж. Три отоплени басейна. Много хубави стаи.
— Ами аз…
— Джери, хиляда деветстотин петдесет и пета. Убийство. Окръг Полк. Шайрил Паркър. Извършено от Реджи Джерард Фулър. Искам да знам всичко за него, и то бързо. Разбра ли?
— Напълно, сър.
— Джери, знаеш ли номера на факса ми? И, Джери?
— Да, сър?
— На брега на океана или край басейна?
— Ами… На брега на океана. Децата обичат океана.
— Последните две седмици на август?
— Да, сър, прекрасно, сър.
— Утре ще получиш резервациите.
Той се облегна и зачака. Мина един час. Тогава факсът започна да бръмчи и скоро изплю четири гъсто изписани на ръка страници. Това беше хронология на случая Шайрил Паркър, започваща от намирането на тялото, процеса, обжалването и екзекуцията.
Прочете я внимателно, после втори път и след това още веднъж. Набиващата се в очи подробност беше, че тялото е открито от Ърл Суагър в деня, когато беше умрял, и „Таймс Рекърд“ бе пуснал кратка уводна статия през 1957, отбелязвайки с удоволствие екзекуцията на Реджи Джерард Фулър и приключването на последния случай на щатския полицай и военен герой от Аризона.
Но това не беше последната статия в обобщението за отразяването на случая от „Таймс Рекърд“. Тя се бе появила пет години по-късно с информацията, че срещу бял мъж на име Джед Поузи е била издадена доживотна присъда за предумишленото убийство на бащата на осъдения за убийство Реджи Фулър, един бивш погребален агент на име Дейвидсън Фулър, който станал страшно активен в движението за граждански права в Западен Арканзас. Това беше първият път в историята на щата, когато бял човек е осъден за предумишленото убийство на негър. В статията пишеше, че прокурорът Сам Винсънт трябва да бъде поздравен, че е продължил с обвинението дори пред лицето на заплахи за убийство и пълната увереност, че така застрашава собственото си преизбиране за прокурор, а това щеше да му струва поста, който заемаше от осемнадесет години.