— Добре, много благодаря.
Брус Симс беше един общителен по-възрастен тип на около четиридесет и пет, с оредяваща коса и бледността, присъща на хората от новинарските стаи. Той си побъбри малко с Ръс, разведе го из новинарското помещение, кафенето, телетипната зала, кабинета на Дон, завеждащия отдела, който щеше да има последната дума. И накрая го вкара в библиотеката.
Ръс това и чакаше.
— Какви бази данни имате?
— „Нексъс“, „Ентъртейнмънт Дейта сървис“ и „Онлайн Сърч“.
— Страхотно. А за телефонните номера? Точно когато напуснах „Оклахоман“, се бяха абонирали за националния справочник на компактдиск.
— О, да. И ние го имаме. Търсачка на телефонни номера на дискове.
— Да, мисля, че е същото. Много е полезно.
В този момент стигнаха до малко помещение в края на коридора.
— Готов ли си?
— Да.
— Окей, сега е два и десет. Ще се върна в три и десет.
— Хубаво — отговори Ръс.
Брус излезе от стаята и Ръс започна да попълва теста в 14,11 часа. Свърши го в 14,26. Знаеше, че от 100-те въпроса по обща култура и информация на 97 беше отговорил правилно. Трябваше да отгатне само годината на сражението при Литъл Бит Хорн (той предположи 1873, а тя била 1876), процента гласове, който Ъптън Синклер получил като кандидат за губернатор на Калифорния през 1936 (45 и позна), и дали Уила Катър или Елит Уортън са написали „Моята Антония“. Тъй като беше гледал филм със сценарий по роман на Уортън и знаеше, че тя е от типа нюйоркско момиче, затова заложи на Катър и отново позна. След това имаше една зле написана новина, но след като оправи началото, всичко за секунда си дойде на мястото. Последната страница представляваше есе на тема „Защо искам да работя в «Рекърд» (ха!).
След това, поглеждайки часовника си, стана, свали сакото, разхлаби вратовръзката и предпазливо излезе в коридора. Никой от тези, на които бе представен, не се виждаше наоколо. Опитвайки се да изглежда като част от екипа, той отиде до машината за кафе в новинарското помещение и си наля половин доза в пластмасова чашка. От едно празно бюро взе блок с листове и химикалка. Не се огледа, защото познаваше поведението в новинарската стая: всеки чете всичко, никой не обръща внимание на каквото и да било.
Той влезе в библиотеката, като преди това бързо се увери, че и тук няма никой от хората, с които се запозна. Беше чисто. Отиде до бюро, на което пишеше «Информационна служба».
— Здрасти, аз съм Ръс. Още не познавам добре редакцията — каза той, като се надяваше да я наричат така.
— О, привет — отговори жена на средна възраст, която го погледна над очила «половинки».
— Търся няколко телефона. Бихте ли ми пуснали сидитата?
Тя се обърна и отвори едно чекмедже, където имаше комплект дискове в прозрачни пластмасови обложки.
— Коя част на страната? — попита тя.
Ключов въпрос. Тази сутрин Боб се беше поразровил в паметта си и стигна до извода, че мис Кони е от Балтимор или с една дума Мериланд. Не знаеше защо мисли така. Беше само някакво впечатление от неоткриваема следа, складирана някъде в паметта му. Но дали би се оттеглила в Балтимор? Щеше ли да се върне след двадесет и петте си трагични години в Арканзас? А може би се е върнала и останала, докато не е остаряла много, и тогава се е преместила във Флорида? Или Мексико. Или пък Калифорния. Или Аризона. Може и…
— Северозападния регион. Мериланд.
Тя избра диска и двамата отидоха до големия терминал на съседното бюро. Жената сложи диска в чекмеджето, което с лек шум потъна в машината, която забръмча, изщрака и примига, събуди се за живот, изписвайки на екрана «Фоун Диск Пауър Файндър». После се показа менюто.
— Знаете ли как? — попита жената.
— Да.
— Обадете ми се, когато свършите.
Той седна и защрака командите, докато не получи в отговор подкана да въведе име. После написа: Констанс Лонгейкър.
Четящото устройство забръмча, индикаторът започна да премигва и след секунди на синия дисплей с бели букви се изписа безкраен списък К. Лонгейкър, Констанс Лонгейкър и Кони Лонгейкър. Общо петдесет и девет разпръснати между Мериланд и Вирджиния.
Той прегледа списъка. Тя можеше да бъде всяка от тях и никоя. Какво да направи сега? Да си запише петдесет и деветте телефона и да ги прозвъни един по един?
Ами… ако опита нещо друго?
Той започна отново, този път стеснявайки търсенето до Мериланд. В този щат живееха само тридесет Лонгейкър. Това вече беше нещо. Тези можеше да си запише. И го направи в бележника си. После можеше да им звънне и…
Обаче знаеше и други възможности на програмата. Можеше да се търси по телефонен номер, местоживеене или институция. Връщайки се на менюто, той се опита да потърси чрез институции. Написа «старчески домове» и стесни търсенето до Мериланд.