— Бог да благослови Америка и Бог да благослови щата Арканзас — каза Етъридж, после се обърна и сковано си тръгна.
— Вече няма да можем да гризем свети Етъридж — обади се някой шегобиец.
— То и така нямаше какво да се дъвче по него — добави друг от тълпата.
31.
ЗА ГЕНЕРАЛА денят се оказа добър. В единадесет беше сключил договор с полковник Санчес от хондураската армия. Полковник Санчес беше командир на Батальон 316, обучената от американците антитерористична част. Въпреки че хондурасците имаха достатъчно пари за харчене, генералът не виждаше оправдание да му дава така наречената система № 1. SR–25 с топлинен прицел „Магнавокс“ и заглушител MAW–7 беше най-модерната система в света, но се нуждаеше от много работа по поддръжката и той се съмняваше, че нация от Третия свят с ниска техническа култура би могла да поддържа системите при интензивно използване. А подобно използване се очакваше, защото текущата партизанска война не показваше признаци на отслабване. Напротив, прехвърляше се в градовете, където, както Батальон 316 и Военното разузнаване правилно разбираха, далекобойно оръжие с висока точност на стрелбата при нощни условия щеше да се окаже безценно.
След дълга караница и шумни спорове генералът най-накрая убеди полковник Санчес, че система, изградена на основата на преработени армейски прицели AN/PVS–2 „Старлайт“, монтирани на последната дума на техниката „Макмилан М–86“ и с изработения по технология „Дж.Ф.П.“ заглушител M14SS–1, е точно онова, което чичко доктор е предписал. Двадесет от оръжията щяха да са в калибър .308 „Уинчестър“, десет в .300 „Уинчестър Магнум“ и десет в .223 „Ремингтън“, осигурявайки по този начин на Батальон 316 голяма тактическа гъвкавост.
Разбира се, снайперисти от „Дж.Ф.П.“ ще обучат специално подбрани стрелци в използването на оръжейната система и временно ще служат като консултанти и съветници при бойните действия. Генералът разполагаше с банка кадри от няколко бивши снайперисти от спецотрядите на полицията и зелените барети, които изпълняваха подобни задачи. Освен това бяха дяволски добре платени с пари и допълнителната бройка, която можеха да заковат.
След това генералът и полковникът отидоха да обядват, унищожавайки огромни количество ростбиф в едно от най-хубавите заведения в Оклахома сити. После генералът остави полковника пред хотела му, за да се приготви за обратния полет у дома. Самият генерал отиде в клуба си, където изигра три бързи игри скуош със своя адвокат и един от членовете на управителния съвет на фирмата. После прекара един час в сауната, взе душ и се върна в офиса си в четири. Смяташе да изкара още два часа в преглеждане на документи и да започне работа по подготовката на презентацията след месец пред германската антитерористична част 080–9. Ако успее да ги отмъкне изпод носа на „Хеклер & Кох“ и проклетата им прехвалена PSG1, това щеше да се окаже чудесен трофей за колекцията му!
Седна на писалището си и Джуди, секретарката му, се появи със съобщенията за него.
— Нещо важно?
— Не, сър. Жена ви. Чака си издръжката.
— По дяволите, вече изпратих чека.
— Две обаждания от Джеф Харис от ФБР.
— Да, да. Може би все пак са решили да купят от нас прибори за нощно виждане. Това вече е нещо.
— И мистър Грийнуей, шефът на материалното снабдяване на Кливландската общинска полиция.
— О, свържи ме първо с него.
— И едно от чужбина. Мистър Арабенз от Салвадор.
— Дъртият пират. Окей, ще му звънна. Всъщност можеш веднага да се опиташ да ме свържеш с него. Сигурно ще ти отнеме часове.
— Да, сър. И мистър Шорт.
Генералът помисли, че не я е разбрал.
— Кой?
— Мистър Шорт. Каза, че става дума за Арканзас. Щял пак да се обади. Името му беше Френчи Шорт.
Генералът кимна, усмихна се и й благодари. Жената излезе от кабинета му.
Генералът си остана седнал, усещайки, че му е трудно да диша. Миналото се връщаше. Първо Суагър, сега това. Мамка му.
Той чакаше ли чакаше. Техниците му си тръгнаха в пет, както обикновено, а Джуди в шест, но генералът остана в кабинета си. Телефонът звънна два пъти, след като Джуди си тръгна. Единият път беше грешка, а втория някой затвори.
Копеле, помисли си той, отпивайки изискано от чаша скоч. Ти, мръсно копеле.
Най-накрая в 8,27 телефонът отново звънна.
Той вдигна.
— Ало.
— Джек! Джек Прийс, старо куче, мамка му. Как си? Обажда се старото ти приятелче Френчи Шорт.
Гласът имаше южняшки акцент и стигаше до него с насмешливия тон на подправена сърдечност.
— Кой си ти? — настоя Прийс. — Не си Френчи Шорт. Френчи е мъртъв. Умря във Виена през 1974. Видях доклада на Управлението.