— Тя е на деветдесет и пет.
— Обзалагам се, че все още има ум като бръснач. Ще видиш.
Те минаха през Сейнт Майкълс. Едно толкова старомодно градче, че имаше вид като извадено от магазин за антики, и после, слизайки от шосе 33 още по-близо до Чесапийк, видяха дискретна табела, скъпа и ненабиваща се в очи, на която пишеше „Дауни Марш“ и посочваше пътя без допълнителни обяснения.
Ръс зави по алеята за коли и стигна до порта с надвиснали брястове. Един пазач ги спря.
— Гости — каза Ръс. — Идваме да видим мисис Лонгейкър.
Чернокожият пазач в униформа кимна и ги пусна да минат. Някога това трябва да е било имението на каучуков барон или стоманен, а може би и железопътен магнат. Асфалтиран път се виеше през земя, която с постепенното напредване през високите полюшващи се тръстики стана оскъдна и най-накрая се превърна в полумесец от градина и морава, рекултивирани от мочурището. Над тях се извисяваше тухлена господарска къща. Сградата беше огромна, направо чудовищна, увенчана с мансарден покрив. Слънцето огряваше позеленялата му мед. Беше опасана с гирлянди от балкони. Самите те бяха изработени от преплетени ковани железа, стигащи на различна височина, а прозорците бяха с двойни стъкла. Сградата беше непоносимо грозна и същевременно свидетелство за насилието и неизбежността на капитала. Ръс си помисли, че е реликва от изпълнения с черен дим и скърцащи машини деветнадесети век, арогантен дразнител на окото, изправен с лице към пет мили спокойни заблатени земи, а отвъд тях гладкият като стъкло залив. Имаше изгледа на място, където богатите хора идваха да умрат.
Ръс спря на паркинга, маркиран за гости, забелязвайки, че тяхната кола е единствената. На моравата можеше да различи древни хора, клюмнали в инвалидни колички, разхождани от чернокожи медицински сестри или каквито там бяха.
Два следобед. Слънцето бе ярко, а небето светлосиньо. Ято гъски прелетя високо над главите им. Бяла чапла стоеше на единия си крак отстрани на къщата до малко езерце.
— Остави ме аз да говоря — каза Боб. — Мисля, че ще си спомни за мен.
Влязоха вътре. И двамата бяха с костюми и чуха обувките си да поскърцват по балатума в приспивната тишина. Тук вътре човек нямаше усещането за болница, а по-скоро за нещо религиозно. На Ръс му заприлича на църква.
Стигнаха до рецепция, където две добре облечени жени подозрително наблюдаваха приближаването им.
— Привет — каза Боб. — Чудя се дали можем да се видим с една от пациентките ви…
— Обитателки — го поправиха ледено.
— … обитателките ви. Мисис Кони Лонгейкър. Аз съм син на неин стар приятел.
— Как се казвате, сър?
— Суагър. Боб Лий Суагър. Кажете й, че съм син на Ърл Суагър. Тя ще се сети.
Те седнаха и чакаха много дълго, но най-накрая се приближи една жена.
— Тя е болнава, но будна, с ясно съзнание и корава. Не мога да ви разреша повече от половин час. Опитайте се да не я карате да се вълнува.
— Да, мадам — обеща Боб.
Тя ги поведе през двойна врата, обратно през огромни помещения, които бяха в по-голямата си част празни и навън на веранда, гледаща към залива, но от такава височина, че човек можеше да види дантелата от острови, блатисти земи и мили синя вода. Отсрещният бряг беше невидим, въпреки че в далечината зелени острови стърчаха от вълните.
Старата лейди седеше в инвалидна количка с лице към гледката. Беше загърната с одеяла. Носеше тъмни слънчеви очила и по-голямата част от плътта по лицето й се бе стопила. Беше останала само ронлива набръчкана кожа. Два яркочервени кръга руж освежаваха измършавелите й скули, а снежнобялата коса стоеше на главата й като шапчица без периферия.
— Мис Кони? — каза Боб.
— Боже, навсякъде бих познала този глас — каза тя ясно, обръщайки глава. — Не съм го чувала четиридесет дълги години, но го слушам всяка вечер, преди да си легна. Той беше прекрасен мъж. Твоят баща. Знаеш ли какво, Боб Лий? Повечето мъже не са прекрасни, моята участ бе да го науча, но баща ти наистина беше.
— Да, мадам. Ще ми се да го помня по-добре.
— Боб Лий, ожени ли се? Имаш ли деца?
— Да, мадам. Най-накрая. Срещнах чудесна жена. Медицинска сестра в индиански резерват в Аризона. Сега отглеждам коне. Имаме дъщеря, която се казва Никол. Ники. На четири е. Много я обичаме.
— Радвам се. Ърл заслужава внук. Де да можеше да узнае.
— Да, мадам — съгласи се Боб. — Тук съм с моя съдружник, млад писател. Казва се Ръс Пюти.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мисис Лонгейкър — каза Ръс.