— Ето, вземи ръката ми, млади човече. Искам да открадна малко топлина от теб.
Ръс протегна ръка и тя яростно я сграбчи. Пръстите й бяха студени, но все още стискаха силно.
— Така. А сега, Ръс, опиши ми какво има пред мен. Моля. Искам да взема назаем очите ти. Казаха ми, че е красиво, но няма как да разбера.
Ръс объркано започна да описва гледката, чувствайки се немного речовит.
Но тя беше любезна.
— Добре говориш.
— Той е писател — подхвърли Боб.
— Какво пише? Историята на твоя живот, Боб Лий? Това ще бъде вълнуваща книга.
— Не, мадам. Пише книга за баща ми и как умря.
— Ужасна трагедия — каза мис Кони. — Ужасен ден. По-лош от всеки ден през войната. По-лош в някои отношения дори от деня, в който моят син и жена му умряха. Синът ми беше пияница. Когато пиеш и караш малки бързи коли, трябва да понесеш определени последствия. Както и да е. Но баща ти вършеше работа важна за общността и даваше пример за морал. Заслужаваше много повече от такъв стрелец от канавките като Джими Пай.
— Да, мадам — каза Боб. — Дойдохме да си поговорим за това. За онова, което се е случило в този ден. Какво е било казано, по кое време, какво си спомняте вие. Мис Кони, съгласна ли си?
— Мога ли да попитам защо?
— Просто искам да знам как е умрял баща ми — отговори Боб.
— Право на всеки син. Давай. Питай.
— Видя ли го?
— Да, видях го. Пристигна в ранчото около два. Накара един ужасен заместник-шериф, който се въртеше наоколо, да се махне. Повечето мъже правеха онова, което Ърл им кажеше. Умееше го това. Но Ърл беше разстроен. Не го показа, защото баща ти умееше да се владее. Не говореше много, а действаше. Беше тих човек, по-скоро наблюдател. Когато говореше, имаше толкова дълбок и дрезгав глас, точно като твоя. Но беше раздразнен заради Джими. Не можеше да го разбере. Той вярваше в него.
— А защо? Имате ли предположение? — попита Ръс.
— Като ги погледна двамата, Джими Пай и Ърл Суагър, виждам двете Америки. Ърл беше старата Америка, онази, която спечели войната. Когато казвам войната, младежо, разбира се, имам предвид Втората световна война.
— Да, мадам.
— С днешните млади хора никога не си сигурен какво знаят. Както и да е. Ърл беше решителен, търпелив, трудолюбив, упорит, много смел. Джими беше новата Америка. Нищо не знаеше. Но беше красив, повърхностен, умен, мил и зъл. Интересуваше се само от себе си. Неговата представа за света го поставяше в центъра му. И това бе всичко. Не му пукаше дори за Иди Уайт, освен да я има и да каже на света: „Никой, никой друг не може да има това красиво нещо.“ Тя беше много мило момиче. Ърл не искаше да разбере истината за Джими. Това беше неговият недостатък, неговата надменност. Затова случилото се е трагедия, а не мелодрама.
— Баща ми… по какво работеше през онези последни дни? Имаше ли разследване, някакви планове? Трябва да знам за какво е мислил.
— Бях с него само половин час през онзи последен ден. Може би дори по-малко. След това излязох и той и Иди останаха сами. Повече никога не го видях. Когато се върнах, тя спеше. Но… Спомням си следното. По-рано през деня беше намерил труп.
— Младото чернокожо момиче — каза Ръс. — Да, чухме за това.
— Казваше се Шайрил Паркър. Била убита. Баща ти беше много разстроен от случилото се. Можех да видя, че това го тревожи. Много добре си спомням. Каза, че май има някаква измама. Но каква, не обясни.
— Но от онова, което разбрах, не е имало измама — каза Боб. — След един-два дни са арестували млад негър. Сам го обвинил. Случаят бил съвсем ясен. Момчето било екзекутирано две години по-късно. И това било всичко.
— Да — каза мис Кони. — Това беше всичко.
— Значи баща ми е грешал — задълба Боб.
Тя се обърна и насочи лицето си към простора, сякаш гледаше отвъд залива. След това отново се обърна към тях.
— Баща ти беше прав. Реджи Джерард Фулър не я е убил. Открих това много години по-късно.
— А кой?
— Не знам. Но зная какво се е случило и защо. През нощта, когато това момиче изчезна, в църквата е имало среща.
Ръс си спомни записаното в бележника, който Ърл Суагър беше оставил след себе си: „Среща — кой е присъствал?“
— През онези дни Югът беше подготвян за движението за граждански права. Каквото и да си мислите, то не се появи от нищото. В течение на едно десетилетие много смели млади чернокожи свещеници и млади бели доброволци пътуваха от църква на църква, където се опитваха да подготвят хората за предстоящата опасна работа. В нощта, когато Шайрил изчезна, в църквата е имало подобна среща. Шайрил е била там. Също и Реджи. След срещата с бащината си катафалка той извозил хората по къщите им из окръзите Полк, Скот и Монтгомъри. Затова не е имал никакво алиби. Той не е закарал Шайрил у дома й, защото тя живееше само на две преки от църквата.