— Нищо хубаво не излезе от онзи ден, нали? — попита мис Кони. — Надявам се никога повече да няма такъв като него. Ден на злото.
33.
КЪЩИТЕ БЯХА еднакви, но Дуейн знаеше адреса и си спомняше как изглежда, така че нямаше никакви затруднения. Той влезе в алеята за коли. Улицата беше американската мечта, една Америка, от която никога не е бил част. Чернилки.
Тук живееха чернилки, а той живееше в някаква каравана оттатък междущатската магистрала.
Но си каза да се успокои и да го зарови надълбоко. Трябваше да бъде спокоен. Точно това каза мистър Бама: „Трябва да си спокоен, Пек. Не си там да ги риташ по задниците и да им покажеш какъв мъжкар си. Ще трябва да пълзиш и да подсмърчаш.“ Той цитира някого на име Ницше: „Пек, онова, което не те убива, те прави силен.“
Пое дълбоко дъх, слезе от патрулката, приглади коса, преди да си нахлупи стетсъна, и след това тръгна към къщата. Изпита удоволствие от обстоятелството, че някой нервно го наблюдаваше иззад пердето. Все още се плашат, когато дойде Мъжът.
Пек почука на вратата.
Зачака. Вътре се чуваше шум от караница и боричкане. Най-накрая вратата се отвори и една млада негърка надникна към него. Лицето й бе изпънато и уплашено. На Пек това много му хареса.
— Дддда? — попита тя.
Той се усмихна.
— Мадам — каза той колкото може по-мило. — Мадам, аз съм заместник-шериф Дуейн Пек от Шерифското управление. Тук съм, за да говоря с мисис Люсил Паркър.
— Това е майка ми. В каква връзка, моля?
— Мадам, аз разследвам смъртта на Сам Винсънт, бившия окръжен прокурор. Той умря по-миналата вечер. Онзи ден той дойде тук и разговаря с мисис Паркър. Аз случайно го видях тук. Проверявам дали е умрял от естествена смърт. Мадам, зная, че тя е възрастна лейди, и нямам намерение да я безпокоя. Просто трябва да й задам няколко въпроса. Ще свърша за нула време.
— Почакайте минутка — студено каза жената и затвори вратата.
Яд се надигна у Дуейн като облак дим. Някаква женска чернилка така да се отнася с него! Да стои тук на слънцето! Но той го потисна, казвайки си да бъде хладнокръвен, защото това проклето нещо щеше да го отведе при по-хубава работа — да работи постоянно за мистър Бама и никой повече нямаше да се отнася към него като към бял боклук. Ницше е казал това!
Минаха няколко минути и най-накрая вратата се отвори.
— Мама ще ви приеме. Тя е разстроена заради смъртта на Сам. Бъдете мил с нея, разбрахте ли? На осемдесет и две е.
Дуейн влезе в къщата и беше учуден да открие, че е толкова изискана и толкова прилична, като тези на белите. Винаги си беше мислил, че тия хора живеят като свине в кочина.
Жената, за която знаеше, че е дъщерята, го преведе през дневната към задната веранда, където старата лейди седеше като кралицата на селото в царствено великолепие и слава.
— Мадам, казвам се Дуейн Пек. Не ми се ще да ви притеснявам, но трябва да проведа разследването си. Ще се опитам да бъда кратък.
Тя кимна.
— Знаете ли, че горкият Сам Винсънт завчера падна по стълбите в кантората си и умря?
Тя отново кимна.
— Бедният Сам — продължи Дуейн. — Въпреки че прилича на смърт при нещастен случай, аз трябва да задам въпросите си.
— Продължавайте, заместник-шерифе.
— Мадам, беше ли разтревожен заради нещо? Владееше ли се? За какво говореше?
— Дъщеря ми беше убита в този град преди около четиридесет години — гордо каза старата лейди. — Той повдигна обвинение срещу момчето, което казаха, че го е направило. Преди години му бях написала писмо заради престъплението. Той дойде да говорим за него. Това е всичко.
— Разбирам. Добре ли беше? Имам предвид, че не беше на себе си, както би могло да се каже. Проблеми с равновесието. Имаше ли проблеми с равновесието?
— Той беше добър човек. Изглежда, че по тези краища добрите умират, а лошите просто си живеят ли живеят.
— Да, мадам, понякога така изглежда. Но той беше физически добре, нали? Това ли искахте да кажете?
— Не мисля, че мистър Сам би паднал по стълбите. Не, сър — каза жената. — Беше силен като бик, много умен и с ясно съзнание. Не видях никакви признаци за проблеми с равновесието.
— Да, мадам.
— Смъртта му е ужасно нещо. Той беше добър човек.
— Съгласен съм, мадам. Старият Сам ми беше като баща.
— Той беше единственият в този щат с куража да обвини бял човек заради убийството на чернокож. Затова наистина се изискваше смелост.
— Да, мадам — каза Дуейн, опитвайки се да прикрие задоволството си. Жената го бе отвела право там, където искаше да стигне.