Другите бяха оръжия с плъзгащи се затвори. Те също идваха от различни източници, като много от тях бяха цивилни. Всички в основата си бяха една и съща пушка — „Ремингтън 700“, обаче преработени от следващите доставчици. В някои случаи това беше фирмата на „Ремингтън“ за оръжия по поръчка „Ремингтън Кастъм Шоп“, в други случаи „Робър“ или „Макмилан“, или „ПроФайбър“. Или пък отделни оръжейни работилници като „Танкс Райфъл Шоп“ или „D&L Армъри“, или „Фултън Армъри“. Някои бяха оборудвани с оптика за нощно виждане, други с лазерни прицели. Една или две бяха с простия оптически полицейски прицел „Лиополд“ или „Юнертал–10“, който си бяха харесали морските пехотинци. И отново възможността тези оръжия да бъдат проследени беше налице, но немного голяма, ако направеше справка с документацията и внимателен избор. Но тази система представляваше друго затруднение — от гледна точка на тактиката.
Прийс знаеше, че трябва да повали две цели. Първо Суагър, а след това онова момче. Ремингтънът беше много точно оръжие, както самият Суагър доказа във Виетнам, доказваха го и стотиците акции на полицейските спецчасти, на „Делта“ и групата за освобождаване на заложници на ФБР. Тази пушка беше олицетворение на професионалния кодекс: един изстрел, един труп. Но не беше оръжието, което ще избереш, когато трябва да стреляш по няколко цели. Проблемът беше в проклетия затвор: след изстрела трябва да го вдигнеш един инч, после да го дръпнеш три назад, след това да го бутнеш три напред и отново един надолу. Петер Паул Маузер го беше измислил така през далечната 1892. Вече е на повече от сто години. Един добре обучен стрелец би могъл да го направи за по-малко от секунда и имаше време, когато Прийс много го биваше в тая работа. Но това време е минало. Не искаше да дърпа затвор и след това да гледа за мишена номер две. Цялата работа щеше да рухне, ако една от мишените успее да се измъкне.
Така че искаше едно чисто оръжие, което не може да се проследи, полуавтоматична система, и то с точна стрелба.
В действителност имаше само един избор.
Наистина оръжейната му технология вече не беше модерна, но излъчваше привлекателността на дълга традиция в използването му за незаконни операции. Притежаваше го повече като антикварна рядкост, отколкото като предмет за продажба. Кой би купил нещо толкова остаряло? Очевидно Управлението я беше използвало във Виетнам за изпълнението на „Операция Феникс“ от спецчастите. Това беше програма за унищожение на инфраструктурата, която взимаше на прицел известни с връзките си с Виетконг хора и пращаше специални екипи от убийци след тях. След това пушката бе изчезнала бог знае къде и беше правила кой знае какво в течение на няколко години. Ако оръжията можеха да говорят, в източените си линии това притежаваше опит за написване на бестселър. Със сигурност беше видяло сума ти операции в Южна и Централна Америка, а може би дори и в Африка и Европа.
Прийс го беше купил тайно от един от своите снайперисти — човек с голям опит. Един поглед в тъмните му очи на ловец и безизразното мъртво лице подсказа на генерала, че по-нататъшният разпит е безсмислен. Мъжът беше изправен пред третия си развод и му трябваха пари в брой. Той го продаде на генерала за 4000 долара, без да бъдат задавани въпроси, без документи, без нищо писано. Това е оръжие, което не съществува, освен ако не стреля по теб.
Беше една карабина М–16, стреляща с малките патрони калибър 5,56 мм, но на дулото й се мъдреше стар дълъг и тънък заглушител „Сионикс“, модел HEL-H4A, а на специално приспособление беше монтиран последният действащ американски военен инфрачервен прицел AN/PAS–4. Не беше нощен прицел, използващ естествената светлина, нито пък като топлинните прицели „Магнавокс“. Обаче беше сто пъти по-добър от старите оптически прицели за карабини. Първо, батериите му бяха умалени. Специалистите го описваха като „захранван от батерии прибор за виждане и прицел, състоящ се от инфрачервен източник на светлина, чувствителен към инфрачервените лъчи и формиращ изображения телескоп (4.5х) с интегрирано високоволтово минизахранване (носен на колана и годен за презареждане никел-кадмиев акумулатор с мощност 6 волта)“. Самият телескоп беше дълъг около тринадесет инча. Заедно с източника на светлина стигаше около четиринадесет. Целият прибор тежеше около дванадесет фунта. Приличаше на прицел с търсещ прожектор, монтиран върху него. Тромав и груб, но с него се работеше учудващо леко.