— И каква ще бъде следващата ни стъпка? — попита Ръс.
— Учил си в Принстън, значи ти ще ми кажеш.
— Ами… — започна Ръс, но веднага осъзна, че и той не знае.
Сложната личност на Сам Винсънт си личеше напълно по странната тълпа, която се беше събрала, за да оплаче смъртта му, или може би за да я отпразнува, или поне да се напие за негова сметка. Афроамериканци от западната страна на железопътната линия, аристократи от Литъл Рок, приятели от стотиците хиляди ловни излети, на които бе ходил, стари момчета, които са му били водачи, фермери, търгували с него, политици, полицаи, деца, огорчени секретарки, адвокати на обвиняемите, затворнически надзиратели и дори неколцина мъже, които Сам бе пратил на топло. Всеки знаеше история за Сам, която да разкаже, но онази, която сега се предъвкваше, когато Боб и Ръс най-накрая стигнаха и намериха къде да паркират (улицата беше наблъскана с всякакви коли: от мерцедеси до четиридесетгодишни пикапи), беше свързана с разпорежданията в завещанието му. Имуществото на Сам бе значително, трупано цял живот чрез хитри инвестиции и сделки. Той мъдро бе заобиколил наследствения данък, разпределяйки между децата си своето богатство на дялове по 10000 долара годишно в течение на няколко години. Дялове получаваха дори зетьовете и снахите му, независимо разведени или не, сключили повторен брак или не. Без да бъдат задавани въпроси, той се бе ръководил от принципа, че всеки, който е трябвало да го търпи в семейството, заслужава хубав малък подарък. Също така вече бе създал попечителски фондове за всеки от внуците си на стойност 200000 долара, от които можеха да се теглят пари за разплащане с образователни учреждения, и то само с чекове за такси, храна и подслон. На всяка от уволнените или напуснали секретарки беше оставил по 10000 долара, с изключение на онази, която се бе пропила. Тя получи 15000. След това разпределение остана една неусвоена сума от 19450 долара.
— Боже, татко ми — каза д-р Джон Винсънт с дъх, който лъхаше на скоч (барът беше добре снабден), и учудване в гласа — е оставил 9725 долара на Института за законодателни действия на Националната оръжейна асоциация и 9275 долара на Корпорацията за контрол на огнестрелните оръжия. Представям си как се е кискал, когато е измислил това!
— Той беше добър човек — каза Боб, който сред тълпата гуляйджии сякаш бе единственият все още мрачен и скръбен.
— О, беше проклето старо копеле — каза докторът, най-големият син, онзи, който бе понесъл главната тежест на бащината ярост и похвали. — Много умен, но и много зъл. Изкара ни душата, докато растяхме. Но, бога ми, всеки от нас стана нещо. Двама лекари, двама адвокати, един туристически агент, един инвестиционен посредник и един художник импресионист.
— Кой е художникът? — попита Боб.
— Джейми.
— Мислех, че е адвокат.
— Беше такъв десет години. Но най-накрая събра смелост и започна да прави това, което той искаше, а не татко. Мисля, че татко го уважаваше за това.
— Беше упорит като магаре — отбеляза Боб.
— Исусе. И твърд. Знаеш ли, че за двадесет и една години у дома го видях само веднъж да плаче? Мама умря, но той плака само когато убиха баща ти. Помня, че седна сам-самичък на долния етаж, когато се върна. Трябва да е било на разсъмване. Беше седнал там и си бе сипал питие. Събудих се от звук, който никога не бях чувал. Промъкнах се надолу по стълбата. Седеше на онзи стар люлеещ се стол — Джон посочи през тълпата към овехтял люлеещ стол, който беше стоял на същото място в течение на петдесет години, — люлееше се напред-назад и хлипаше като дете. Обичаше баща ти. Смяташе, че Ърл Суагър е най-съвършеният човек, който някога се е раждал: герой, баща, полицай, ненакърним символ на всичко справедливо и силно в Америка.
— Аз не преставам да говоря на хората, че баща ми е бил просто човек.
— Е, баща ми не мислеше така. Боб, искам да те питам. Какво става? Дочувам разни неща.
— За стария луд Боб Лий, който изкопал войник от Гражданската война?
— Да. И това. Изведнъж се появяваш тук и се случва ужасяваща престрелка оттатък в Оклахома и десет мъже са убити. Преди да се върнеш, подобно нещо не се бе случвало. Нищо не я свързва с теб, но хората си спомнят, че преди няколко години излезе на лов и двамина се върнаха от гората в чували за трупове. Старият ми татко ти отърва задника във федералния съд.
— Никой около мен не е лягал в чувал за трупове, ако не го е заслужил. Това е просто нещо несвършено от едно време. Става дума за баща ми.
— А моят беше ли набъркан?
— Помолих го да свърши малко адвокатска работа за мен. И това е всичко.
— Само това ли?