— Какво те мъчи? — най-накрая попита Ръс. — Виждам, че си ядосан. Нещо става.
Боб както обикновено нищо не каза. Отново приличаше на Ахил и Ръс си помисли колко добре ще подхождат суровите черти на лицето му, станали такива от многото сражения под стените на Троя, към бронза на един яростен гръцки шлем.
— Ти си научил нещо — отново се обади Ръс.
Боб изпусна малко пара, подобна на втечнена ярост. Вероятно това беше достатъчно, за да му осигури още минутка или две живот, преди демоните вътре в него да го разкъсат на парчета. Имаше язва от ярост, която подобно на гигантска пиявица изсмукваше душата му.
— Срещнах една съседка — започна той най-накрая. — Не можах да се отърва от нея. И тя по едно време каза: „Чудя се, къде ли е онзи чудесен заместник-шериф? Изненадана съм, че не е тук.“ Излезе, че нашето момче Дуейн Пек е висяло в квартала на Сам. Видяла патрулката му паркирана там в течение на два-три дни и по-късно зърнала Сам да пресича града, а Дуейн карал точно зад него. Съвсем скоро трябва да си поговорим с Дуейн.
— Обмисли го отново — каза Ръс.
— Защо? — попита Боб, стрелвайки го с очи от Бронзовата епоха.
— Ако го предизвикаш и убиеш, ще бъдеш убиец. И какво доказва това?
— Доказва, че Дуейн Пек е мъртъв.
— Но с това няма да хванеш човека или хората, които убиха баща ти, за които, както и двамата смятаме, Дуейн работи. Трябва да почакаш, докато Дуейн не предприеме нещо срещу теб. Тогава ще му видиш сметката и това ще бъде справедливо. На никой няма да му пука и ще се върнеш у дома при ИКИН4 и Джули. Преглътни яда си, докато не дойде подходящото време.
Боб гледаше в мрака наоколо. Очите му се присвиха в нещо бледо и горчиво и Ръс знаеше, че гледа право в душата на убиец. Това беше първият път, когато изобщо осъзна колко много ярост тлее у Боб и на какви ужасни неща е способен този човек.
Боб успя донякъде да се овладее.
— Ще се оправим с Пек, когато му дойде времето — най-накрая обяви той.
— Добре, защото трябва да обмисля нещо.
— И какво е то?
Ръс му каза за помилването на Джед Поузи.
Боб поиска да узнае какво му е казала жената. Откъде е получила тази информация? Нарочно ли е подхвърлена? Това капан ли е?
Не, изглежда, се е разпространила спонтанно. Някой от чернокожата общност е научил. Дори не говореха с белите за това, но една от приятелките на Джини, чернокожа студентка във „Вандербилт“, била чула за случилото се от майка си.
— Как са разбрали чернокожите?
— Нали знаеш, че си споделят. Чернокож пазач в затвора казва на жена си, че шибаният Джед Поузи бил помилван. Жена му казва на сестра си, а тя на приятелите си, на съпруга си, който го разказва на брат си, и информацията тръгва като телеграма. А тук, на Юг, научават още по-бързо новините. Потиснатата общност оцелява, като си изработва изключително изтънчени комуникационни и разузнавателни умения.
— Но кой пръв е научил? Това искам да знам. Откъде тръгва?
— Не знам. Предполагам, че не може да се разбере.
— Няма „не може да се разбере“ — раздразнено каза Боб.
— Да не искаш да чукаш от врата на врата в Блу Ай? — попита възмутено Ръс. — Виж, всичко е много просто. Този тип е един от двамата още живи хора, който е видял баща ти през последния му ден. Може би показанията му са важни. Търсили са Шайрил Паркър. Били са заедно, доколкото можахме да разберем, почти три часа. Това е много време. Може би ще си спомни нещо.
На Боб това просто не се харесваше.
— Защо сега? Защо са го пуснали точно сега?
— Бил е в затвора от 1962. Това е повече от тридесет години. Време беше. Искаш ли утре да идеш в Тъкър и да проучиш защо? Искаш ли да звънна във вестника? — Вестникът, помисли си Ръс. Какво ли става с работата ми? — И да видя какво ще кажат хората от полицейската им рубрика? Или може би искаш сам да провериш още утре, като идеш право при Джед и чуеш какво има да казва?
Беше като спор с упорит старец. Боб никога не се съгласяваше, нито възразяваше, той просто започваше да гледа с празен поглед, което играеше ролята на заместител на стратегическо отстъпление, докато обмислеше възможностите. Никога нищо не можеше да го накара да отстъпи, освен той самият, и вярваше единствено на неща, които можеше да види или докосне.
— Ние дори не знаем къде е — отбеляза Боб.
— Намерих Кони, така че ще намеря и Джед.
— Чудесно. А сега поспи малко.
Боб не легна да спи. Вместо това седеше на светлината на газовия фенер, опитвайки се да се успокои, да зарови яростта си дълбоко и да закове капака. Сега преглеждаше нещата, които Джо Винсънт му бе дал: стария кочан с глоби, изцапания с кръв бележник, пожълтял и трошлив от годините, и новото: жълтата адвокатска бланка с бележките на Сам.