Той внимателно разгледа написаното. На първо четене беше ясно, че Сам, изглежда, е започнал ново разследване на последния случай на баща му. „Защо ще е важно това?“, запита се Боб. Каква е връзката му с каквото и да било? Това го озадачи. Просто не можеше да си представи някакъв начин двата случая да са свързани, след като елементът време изобщо не съответстваше. Трупът на Шайрил беше намерен в деня, когато Ърл е бил убит. Не е имало време да се подготви нещо заради откритието на Ърл.
Но на доверие продължи нататък. Сам, изглежда, е забелязал как бележките на Ърл се отличаваха от по-късната официална версия на престъплението.
Сам беше написал: „Тялото е местено. Защо?“ А после под него с по-смели движения на молива: „За да не се свърже тялото с местопрестъплението!“
Боб прие това. Разбира се. Но какъв е смисълът?
После продължи да чете: „Нокът: червена пръст под него!“
За нокътя на Шайрил ли става дума? И ако е така, защо това би било важно?
Но Сам беше разрешил загадката за него: „ЛИТЪЛ ДЖОРДЖИЯ“, беше написал той само с главни букви. И после бе добавил: „Това трябва да е мястото на убийството.“
Боб знаеше, че Литъл Джорджия е нанос от червена глина на няколко мили западно от града. Прословуто място, където тийнейджърите ходеха да се натискат. Намираше се малко извън очертанията на града, на територията на окръга. Е, и какво? Дори и той е ходил там.
После: „Мисис Паркър каза: било е чернокожо момче. Никое чернокожо момиче през 1955 не би се качило на колата на бяло момче.“ След това беше изписал: „Проклятие!“
Боб разбра защо. Ако Шайрил е тръгнала с бяло момче, теорията за заговор би могла да сработи, въпреки че още не можеше да си представи защо. Но ако е тръгнала с чернокож, нищо вече нямаше смисъл. Защото, ако убийството на Шайрил Паркър беше друг сложен заговор, кой в чернокожата общност би имал полза и кой би разполагал с ресурсите, за да изпълни сложната конспирация, в резултат на която Реджи Джерард Фулър го е отнесъл?
Това беше проблемът: през 1955 Шайрил не би се качила в колата на бял човек. Боб също знаеше защо. Черните момичета не се качваха на колите на бели момчета и пет години по-късно. Вероятно още не го правеха, защото бялото момче искаше само едно нещо.
Той се обърна все още объркан и се изтегна, опитвайки се да заспи.
Боб шест пъти обиколи градския площад. Ръс никога не го бе виждал толкова напрегнат. Очите му не преставаха да сканират околността, терена, сградите, огледалата, мускулите му бяха напрегнати, а вратът му толкова вдървен и твърд, че Ръс си помисли, че ще се строши.
— Добре ли си?
— Добре, мамка му — отговори Боб, дишайки шумно.
— Тук няма никой — каза Ръс. — Това е малък американски град в десет сутринта.
Боб дори не го чу, нито спря да се подсигурява. Най-накрая каза:
— Окей, ти влизаш там, свършваш работата си и после излизаш. Не се мотай, не се бави с красиви жени, нищо освен работа. Не ходи в тоалетната и оглеждай всички, които влизат. Избери си маршрут за бягство.
— Чух те — отговори Ръс.
— Няма да молиш за помощ. Не позволявай на никой да види какво правиш. Не оставяй следи, когато си тръгнеш. Намираш, каквото търсиш, тръгваш обратно и си пазиш гърба през цялото време.
— Човече — отбеляза Ръс, — ти си много зле.
— Аз ще наблюдавам оттук — не му обърна внимание Боб.
— Знаеш ли…
— И за секунда не се съмнявай — прекъсна го Боб. — Те ни преследват.
Ръс кимна и слезе от колата. Разбира се, че се чувстваше смешен: този живот в червената зона, който Боб наричаше „състояние едно“, изискваше прекалено много енергия и страст, оставяше те без дъх и всъщност, мислеше си той, по-нечувствителен от обикновено. Минал си границата на параноята и си попаднал в едно странно и противно място, в което дамата ей там с детската количка може да бръкне в нея и да измъкне „Калашников“ или онзи дружелюбен пощальон може да пъхне ръка в чантата си и да изкара срязана ловна пушка. Той не можеше да живее по този начин. Никой не би могъл освен някой откачалник.
Затова го изгони от мислите си, измина тридесетината фута до стъпалата и започна да се изкачва по тях. Никой не го застреля, нито му обърна внимание.
Отне му известно време, но немного. В телефонните указатели нямаше вписано семейство Поузи, но той поиска подвързаните броеве на седмичника „Полк Каунти Стар“ от 1962, след известно време получи един тежък том и започна да го разлиства, докато най-накрая стигна до голямата новина:
МЕСТЕН ЖИТЕЛ УБИ НЕГЪР, гласеше заглавието.