— Окей, наистина ми помогнахте. Благодаря. — Той остави петарка на щанда.
После се върнаха обратно в пикапа.
— Човече, страшно си предпазлив — отбеляза Ръс.
— Жив съм — отговори Боб — и възнамерявам да продължавам така.
Те се върнаха обратно по 271 до черния път, завиха по него и тръгнаха нагоре. От време на време Боб спираше, за да огледа пътя за следи. Нямаше пресни. Отминаха едно езеро, разположено далече вдясно от тях — гладка оловна вода на фона на огромната зелена маса на планината.
Пътуваха ли пътуваха, гората ги погълна, върховете на дърветата се преплитаха, за да скрият слънцето и синьото небе, сякаш се бяха гмурнали в зелен тунел, водещ към мрака. След миля и нещо път Боб спираше, оставяше прахът да се слегне, проверяваше пътя за следи и после внимателно се заслушваше. Ръс наистина смяташе упорството и търпението му за ужасно дразнещи.
„Хайде, давай“, мислеше си той.
Пълзяха покрай изоставени ферми, изсечени или изгорели участъци земя, от време на време по някоя случайна ливада, но скоро гората се сгъсти, черен дъб, орехи и клонести брястове. Завесата от дървета беше накъсана от режещи като нож четинести храсти бяло изтравниче и юка.
Най-сетне стигнаха до изровен път вдясно от тях.
— Това е — каза Ръс. — Ако колибата е тук, трябва да е някъде нататък.
Но Боб продължи още около миля направо, после отби колата и я вкара колкото може по-дълбоко сред дърветата.
— Ще бъде по-лесно да вървим пеша — одобри Ръс.
— Не заради това, а заради сигурността.
Той слезе и отново изчака прахта да улегне.
— Боб, аз…
— Шшшт — спря го Боб. — Използвай ушите си. Затвори очи и слушай.
Ръс нищо не чу. Боб се съсредоточи за около пет минути, изчаквайки да се чуе далечното бръмчене на следяща ги кола. Но нищо не се чу. Светът беше тих, като изключим случайния писък на птица или тихото съскане на вятъра сред клоните на дърветата.
— Окей — каза Боб, гледайки грубата карта, която Ръс бе прерисувал от поземлените планове. — Сигурен ли си, че е точна?
— Аз почти я прекопирах — защити се Ръс.
— Струва ми се, че пътят се отклонява назад в посока югоизток. Това означава, че колибата е миля и половина от него и по права линия на около миля от нас.
Боб свали азимут с малък компас, който измъкна от джинсите си, взе един бинокъл и те навлязоха сред дърветата. Гората ги погълна. Беше гъста и зелена, светлината отгоре се филтрираше през короните на дърветата. Приличаше по-скоро на джунгла, отколкото на представата на Ръс за гора.
Отново и отново Боб определяше посоката по компаса и после рязко кривваше. Съвсем скоро Ръс изгуби ориентация. Струваше му се, че просто се лутат сред високите дървета в горещината и бръмченето на насекомите и песните на птиците. Беше безнадеждно изгубен.
— Знаеш ли къде отиваме?
— Да.
— И ще можеш да намериш обратния път?
— Аха.
— Трябва да сме минали няколко мили.
— Да, няколко. Но по права линия минахме по-малко от миля. В гората никъде не отиваш направо, освен ако не искаш да те гръмнат.
Ръс си помисли: и преди е бил тук, и преди е повалял хора.
Погледни го, каза си той, направо като диво животно. Боб толкова леко и тихо се промъкваше между дърветата, ботушите му никога не се хлъзгаха, никога не се препъваше и не мърмореше, а просто вървеше с небрежното изящество на човек, което е вършил това и преди. Лицето му беше безизразно, очите му оглеждаха цялата линия на хоризонта, поведението му беше крайно спокойно и съсредоточено. Кожения чорап. Нати Бъмпо. Даниъл Боун, Дейвид Крокет. Проклетият Джон Уейн, като баща му, за когото всички казваха, че приличал на Джон Уейн. Скоро потта изби на джинсовата му риза, но Боб не обръщаше внимание. Той продължаваше да върви, а ръкохватката на 45-калибровия пистолет стърчеше от джинсите над бъбрека му.
По някое време стигнаха до поточе, хладно и тъмно и с бързо течение. Ръс се запрепъва по камъните и отпи шепа вода, която имаше леко метален вкус.
— Вдигаш много шум по този начин — скара му се Боб. — Вдигни я с шепа до устните и леко отпивай. Никога не си бил в морската пехота, нали?
— Не съм си и помислял — каза Ръс.
— Окей, хайде да тръгваме. Вече сме близо.
Те пресякоха пътека, която минаваше между два ниски хълма и, изглежда, водеше към просека сред неясните обрасли дървета напред, но Боб никога не правеше нещата по лесния начин. Вместо това на половината път през малката клисура Боб се отклони от пътеката и пое през гъста растителност и след това излезе на едно по-голо възвишение под лабиринт от брястове. Напред Ръс можеше да види светлината от просеката и едно открито пространство. Но Боб беше легнал на земята и пълзеше напред, докато не стигна до края на гората и се скри зад едно дърво. Ръс, чувствайки се определено като глупак, направи същото.