Колибата, лежаща на около двеста ярда, беше малко извън обсега на търсещия лъч, така че не можа да получи хубаво осветяване. Освен това липсата на пълна тъмнина също намаляваше осветеността. Но и това беше достатъчно. В мрачната зелена светлина можа да види три фигури. Изглеждаха възбудени. Подробностите бяха заличени. Единият изглеждаше слаб и висок и с лекота можеше да мине за Боб Лий Суагър, който го беше посетил преди две седмици. Другият беше момчето.
Довърши ги, помисли си той.
Още в момента, защо да чакам? Гръмни ги, за да се свърши с това. Можеше да вкара деветнадесет куршума през прозореца за по-малко от две секунди и патроните калибър .223, въпреки че не бяха мощни и точни на дълги разстояния, бяха истински шампиони по бързина и все пак предлагаха скорост 2500 фута за секунда на подобно разстояние. Щяха да са мъртви, преди да се стоварят на земята.
Но Джек беше професионалист. Ще се придържаш към плана, който репетира старателно. Когато човек импровизира, законът за непредвидените случайности винаги взима своето.
Той изключи лъча и прицела и се оттегли ниско приведен към земята, докато не се изгуби сред дърветата. Тогава се изправи и се върна обратно по пътя покрай планинската верига, без да вдига нито шум, нито прах. Когато стигна до скривалището си, вече беше почти напълно тъмно.
Покрив от пластмасова зеленина, която никога нямаше да се превърне в изгнило кафяво и по този начин да разкрие позицията му, лежеше върху него. Джек го дръпна встрани. Скривалището не беше толкова обикновена дупка, а по-скоро тесен дълъг окоп, изкопан в земята. Достатъчно дълбок, за да скрие легнал по очи човек, но и удобен за измъкване, ако нещата се сговнят. Пръстта, извадена при копането, беше старателно разпръсната между дърветата, за да не привлече внимание.
Прийс се плъзна вътре и зае позиция, след като придърпа покрива над главата си. Бързо намери устойчива поза за стрелба, облягайки оръжието на торба с пясък.
Мина на инфрачервена светлина и веднага всичко пред него се освети в зелено като водата в аквариум: бялата извиваща се лента на пътеката, полюшващите се стени от растителност, малко по-различният цвят на скалите. Пътеката минаваше под него само на някакви си петдесет ярда. Там щеше да ги поеме, поставяйки визирното кръстче върху гърдите на по-високия, после щеше да издуха един беззвучен куршум, след това съвсем лекичко да се извърти към другата фигура. Досега го беше правил стотици пъти.
Прийс изключи светлината. Акумулаторът можеше да изкара осем часа, но той знаеше, че ще ги чуе, когато тръгнат надолу по пътеката, и затова нямаше смисъл да хаби енергията. В този занаят човек не оставя нищо на случайността и единственото, което не можеше да контролира, беше времето, което щеше да трябва на двете мишени да се появят в обсега му.
Той се облегна назад и вдигна камуфлирания си и стегнат с ластик ръкав, за да погледне часовника си: 19,10. Предположи, че ще мине още час и нещо. А може би и повече и трябваше да остане нащрек.
Всъщност Прийс беше повече прозорлив, водач, администратор и треньор, отколкото същински снайперист. Но дори във Виетнам вярваше, че един командир трябва да понася и да се изправя срещу същите опасности като хората си, дори и само за да разбере по-добре проблемите им. Затова излизаше на мисия всяка седмица. През двете си години беше натрупал тридесет и две убийства, разбира се, непризнати официално, защото от офицерите не се очакваше да вършат подобни неща. Въпреки това тридесет и двамата души бяха недвусмислено мъртви. Дори една нощ за две минути гръмна четирима. Невероятен случай, неописуемо усещане.
Но се говори, че човек помни най-добре първото си убийство и за Джек Прийс това важеше с пълна сила. Както си лежеше там в скривалището в усилващия се мрак и нощната гора бе започнала да се събужда за живот, той си спомни как беше кацнал в онова еленско скривалище в друга арканзаска гора (немного далеч оттук, а на по-малко от двадесет мили по въздуха). Мразеше онова оръжие: непоносимо тежко, с огромен инфрачервен прожектор, закачен под дулото, и грамаден прицел отгоре. На гърба си носеше огромния пакет на акумулатора, а презрамките се впиваха в тялото му. И всичко това за един недорасъл куршум с метална ризница калибър .30 и тегло 110 грейна, който удряше с малко повече сила от .38 „Спешъл“. Беше най-добрата пушка от трите с работещи оптически прицели М–3 и той я бе заредил с възможно най-точните муниции. И както Френчи Шорт беше обяснил, вероятно нямаше да му се наложи да стреля.
— Братко, трябва да свършиш една работа за нас — му беше казал Френчи Шорт. — Имаме един шибан щатски полицай, който е пионка на руснаците.