— Махайте се — изкрещя той, гледайки ги заплашително. — Това не е някакво шибано представление. Намирате се на моя собственост и ако не се махнете, ще ви насоля с едри сачми.
Джед Поузи имаше вида на човек, чийто живот е бил погълнат от яростта. Беше мършав, твърд като гьон и беззъб, а джинсовият гащеризон висеше на него като на телена закачалка, разкривайки жилавото тяло на старец. Целият беше изтъкан от сухожилия и омраза. Голите му ръце носеха шарките на три и половина десетилетия затворнически татуировки, а върху стегнатата кожа на лицето му бяха изрисувани две сълзи, въпреки че очите му бяха сухи и яростни. Косата му беше обичайната къса сива затворническа четина.
— Махайте се — каза той и вдигна пушката — или, бога ми, ще ви издухам от шибаните ви ботуши каквото ще да става.
— Идваме по работа — обади се Боб.
— Аз нямам работа с теб, мистър. За чернилките ли работиш? Обзалагам се, че шибаните негра са те пратили тук. Казвам ти да спреш или, бога ми, ще те пратя в ада, където пратих онзи проклет негър.
— За никого не работя — отговори Боб. — Аз съм Боб Лий Суагър, синът на Ърл Суагър. Джед, тук съм, за да поговорим за деня, в който баща ми умря. За нищо друго не ми пука.
Джед свали ловната пушка, но агресията, която изпълваше цялото му тяло и го правеше стегнато и тръпнещо, не намаля дори с малко. Тъмните му очи се стесниха от яд и ако това беше възможно, стана дори по-червен и напрегнат. Изглежда, му беше трудно да диша.
— Проклетият ти баща ме цапардоса в челюстта — каза той. — Затова лицето ми е строшено. Изкарах четиридесет години в болки заради баща ти, стария кучи син.
— Ако татко те е тупнал, ти, Джед, честен кръст, сигурно си си го заслужил и се обзалагам, че е било плесница, която никога не си забравил.
Джед сякаш леко отстъпи назад. Нещо проблесна в очите му, казвайки им да, да, бога ми, независимо какво се случи, Джед Поузи никога не забрави деня, в който Ърл Суагър му счупи челюстта.
— Какво искате? — попита той. — Това беше много отдавна. Джими Пай уби баща ти, а той уби Джими Пай и неговия братовчед Бъб.
— Имам няколко въпроса.
— Защо, по дяволите, трябва да отговоря на някой шибан въпрос за шибания Суагър? Никъде в закона или където и да било не пише, че трябва да говоря с теб.
Той изстреля струя тютюнева отрова в прахта.
— Не, сър, не си задължен — потвърди Боб. — Но стар козел като теб разбира от едно-единствено нещо. Пари. Ще ми отделиш час от времето си, а аз ще ти дам двадесет долара.
— Двадесет долара? Мистър, ти сигурно ме мислиш за глупак. Двадесет долара! Ще ти струва четирийсет, Суагър. За четирийсет долара ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
Ръс тръгна напред, но Боб го спря.
— Казах двадесет долара и точно толкова имах предвид. Не се пазаря с боклуци. Хайде, Ръс — той дръпна младежа назад и се обърна.
Ръс му стрелна поглед „Какво, по дяволите?“, но Боб го дръпна назад и двамата тръгнаха към гората.
— Проклет да си, Суагър, трийсет долара.
Боб се обърна:
— Казах, че с боклук не се пазаря. Ще вземеш каквото съм ти предложил, или се откажи. Това важи днес и за сто години след днешния ден или никога няма да изкараш двайсет долара.
— Проклет да си, Суагър.
— Прокълни ме още веднъж, дърт тъпако, и ще се кача на верандата и ще смачкам другата страна на мутрата ти, за да довърша започнатото от баща ми.
— Дай да видя двайсетачката.
Боб извади портфейла си и измъкна една банкнота.
Джед се замисли за малко, сякаш има кой знае какво да решава.
— Дай ми я сега.
— Ако ти се ще да докопаш нещо, хвани се за кура си, духач боклучав. Аз ще държа парите, докато не свърша с теб, и тогава ще ти ги дам. Знаеш, че никой Суагър по тези места и където и да било другаде не си е нарушавал думата или се е отмятал от сделка.
— За всичко си има първи път — горчиво каза Джед. — Идвайте, но стой далеч от мен.
Боб и Ръс се качиха по паянтовите стълби в тъмното жилище. Ръс винаги се беше чудил как нещата се различават от представата за тях, но този път беше напълно прав. Това беше мрачно помещение, изобилстващо на смрад. Разклонени еленови рога бяха заковани на напречна греда. Печката беше стара и вонеше на студена древна мазнина, а леглото, метнат в ъгъла сламеник, представляваше гнездо от разбъркани одеяла. Една от стените беше превърната в алея на славата на Джед чрез прилежната употреба на кабарчета, с които първата страница на „неговия“ вестник беше закрепена на дървото. Сега беше пожълтяла и ронлива от годините: МЕСТЕН ЖИТЕЛ УБИ НЕГЪР пишеше на нея, обединявайки него и Дейвидсън Фулър във вестникарско безсмъртие. Миризмата на непрани дрехи, мърша, човешка нищета и самота тежеше навсякъде из въздуха.