— Да, сър, но съм чувал, че мобилните лесно могат да се подслушват. Федералните непрекъснато го правят.
Добро попадение. Ред беше впечатлен.
— Не, този е подсигурен от двата края и не може да бъде прихванат без предварително зададен дешифратор. Онова, което могат да направят, е да издадат призовка за записите, за да разберат кой с кого говори. Но не мисля, че мобилният оператор ще им сътрудничи. Поне не през следващите няколко години.
— Защо? — поинтересува се Дуейн.
— Защото е моя собственост — каза Ред. — А сега, Дуейн, най-важното. Никакво насилие. Казаха ми, че притежаваш известен чар. Можеш ли да бъдеш дружелюбен, обичащ да се смее обикновен човек? Така искам да се държиш.
— Да, сър.
— А сега трябва да си вървиш. Вече закъснявам с програмата си — каза Ред Бама, поглеждайки ролекса си, — а искам да свърша навреме за футболния мач на сина си.
11.
ВЪВ ВТОРАТА ПОЛОВИНА на деветнадесети век не беше необичайно въоръжени мъже да влизат на коне във Форт Смит, Арканзас — пълен с вертепи забързан град, сгушен на мястото, където се сливат реките Арканзас и Пото. Основан през 1817, през 1875 се гордееше с 30000 души население. Градът беше кацнал в началото на дълга долина между планините Озарк и Уашита и допираше границата между Арканзас и това, което в онези дни беше известно като Индианска територия, а днес под името Оклахома.
През онези години градът носеше прякора Пъкъла на границата. Форт Смит беше портата към дивия и неопитомен Запад. В онези дни цивилизацията полагаше големи усилия да наложи волята си на беззаконието. Налагаха го федералните заместник-шерифи на бесещия съдия Айзая Дж. Паркър. Между 1875 и 1896 съдията пращаше своите хора в Индианската територия да налагат закона. Те бяха еднотипни: жилести, с присвити очи, изключителни професионалисти и не разбираха твърде от либерални идеи. Всички можеха да стрелят и бяха готови да го правят. В течение на две десетилетия Форт Смит беше световната столица на престрелките, която изпращаше мъжете си да довеждат хората, обявени извън закона, и всички авантюристи, бродещи из Индианската територия. 65 от шерифите бяха убити при изпълнение на служебните задължения. От 172-мата души, които се върнали живи, 88 бяха обесени от съдията. Никой не знае колко хора извън закона са загинали в Индианската територия от ръцете на шерифите. В онези години подобни факти не се смятаха достойни за отбелязване.
Разбира се, сега всичко това се е променило: няма пищолджии, няма вертепи, нито непреклонни съдии. Вместо това вторият по големина град в Арканзас е леко овехтял. Центърът му, някога най-оживената градска улица на запад от Мисисипи и на изток от Денвър, беше станал жертва на трудните времена и обезлюдя. Оживлението се премести в предградията, където се намираха търговските центрове „Сентръл Мол“ и „Уол-Март“. В силуета му господстват два силоза за зърно. Общинските съветници дръзко се бяха опитали да събудят отново миналата слава чрез реставрация на стария форт, съдебната палата на Паркър, публичен дом на име „Мис Лаура“ и много прекрасни постройки във внушителния район с викториански къщи „Бел Гроув“. Но те нямаха голям принос в замаскирането на факта, че историята се е преместила другаде. Сега широката като за паради „Герисън стрийт“, спомен от дните, когато е била част от армейски пост, разположен там, за да пречи на индианските племена чероки и осейг да започнат война помежду си, има вид на красива уста, която е изгубила прекалено много зъби заради възпалени венци. Най-известната забележителност в центъра всъщност е хотел „Холидей Ин“ на авеню „Роджърс“ — имитация на „Хаят“, с девететажен атриум и дискотека, която силно дъни кофти рок в нощта. Той отчасти принадлежи на групировката Бама.
Така че днес мъжете, които идват във Форт Смит от Индианската територия, е малко вероятно да са федерални шерифи или бандити. Въпреки това някои идват с мисия, някои са с присвити очи, корави професионалисти. Един от тях беше Боб Лий Суагър, придружаван от новия си млад партньор Ръс Пюти, които пътуваха на изток по федералната магистрала № 40 в зеления пикап на Боб. Наближиха града по здрачаване. Лампите започваха да светят, докато се приближаваха през хълмистите земи на окръг Сикоя, Оклахома. Вдясно не можеха да видят река Арканзас, широка и гладка, но скрита зад редица дървета.
— Ето — казваше Ръс в момента, държейки в скута си папка със стари статии от 1955, — това показва колко гадни са били вестниците тогава. Сега сме много по-добри — настоя той, но Боб само изръмжа неопределено.