— Ами… — започна Ръс. После попита: — А ти виждаш ли нещо?
— Не съм бил в колеж — отговори Боб. — Откъде да зная.
— Но нещо виждаш.
— Нещо много малко.
— Какво е то?
Боб погледна нагоре и надолу по пътя.
— Е, аз не съм въоръжен крадец, но ако бях такъв, най-много щях да се страхувам, че докато съм вътре и обирам и преди някой изобщо да вдигне тревога, може да се появи полицай.
Ръс кимна. Изглеждаше логично.
— Е, и какво е толкова различно в този квартал?
— Ъъъ… — Той млъкна, признавайки недосетливостта си.
— Дълъг е. Ако погледнеш картата, ще видиш, че е с необичайна дължина. Погледни, няма преки и в двете посоки светофарите са много далеч.
Ръс погледна. Далеч надолу по улицата светеха два светофара. Един червен и един зелен.
— Значи, ако погледнеш в двете посоки и видиш, че никъде не се вижда полицай, ти ще разполагаш с минутка чисто пространство да влезеш и да излезеш и ще си сигурен, че няма някое ченге да се промъкне зад гърба ти. Фактически, когато едно ченге е дошло, момчетата вече са били излезли и проклетият Джими Пай е имал достатъчно време да даде един хубав точен изстрел. Ченгето не е имало никакъв шанс.
— Уха — изненадано каза Ръс. После добави: — Джими е бил умен. Не е импровизирал, обмислил го е. Приличат си. Синът също беше много умен. Ламар беше много-много хитър, когато правеше ударите, и винаги знаеше точно какво да направи. Наследил го е от баща си.
— Аха, бил е същински гений — подхвърли Боб. — Но как е могъл да го разузнае, след като е бил три месеца в затвора?
— А — Ръс изпусна въздух от дробовете си, но в главата му не се оформиха никакви думи.
— Сега да обсъдим нещо друго. Пистолетите. Във всички вестници пише, че Бъб ги е донесъл. Планирали са удар, Бъб намерил оръжията, също така достатъчно муниции и направо започнали да действат.
— Точно така.
— Но пистолетът на Джими е бил „Колт“ калибър .38 „Супер“, който не е обикновено оръжие, а един вид специално. От него са произведени много малко бройки. Ще ми се да разбера откъде се е взел този пистолет. Патронът калибър .38 „Супер“ никога не е бил много популярен. Бил е изобретен от Колт и Уинчестър през 1929 за полицията, за да минава през вратите на коли и бронежилетки. Но след няколко години се е появил калибър .357 „Магнум“, който е вършел всичко по-добре от .38. Така че „Супер“ просто си е отмрял. Това не е уличното оръжие, с което глупав хлапак като Бъб би се появил. Не е и ловно оръжие. Патронът му никога не е бил достатъчно точен, за да се използва за стрелба по мишени. Това не е някакъв патрон от деветнадесети век, да речем, един .38–40 или пък .32–20, който би могъл да се търкаля из някоя ферма шейсет години. Не, нямало го е на бял свят до осемдесетте години, когато момчетата от Международната федерация по спортна стрелба започнаха да го използват, за да удрят десетката. Но трябва да ти кажа, през 1955 не е бил нещо, което ще намериш просто така. Трябвало е да попиташ за него: професионално оръжие, наистина добра скорост, пълнител с девет патрона, гладка стрелба. Ако си ченге или въоръжен бандит, това е истината. Откъде Джими е знаел това? Падал си е по оръжията? Бил е познавач? Или ловец, член на Националната оръжейна асоциация, абонат на списание „Гънс“? Как е разбрал, че това е точното оръжие за подобна работа?
— Ами… — запъна се Ръс.
— И откъде го е взел Бъб?
— Предполагам, че го е откраднал.
— Добре предполагаш, но никой никога не е съобщил, че е откраднат. Не и доколкото знам. Какво ни говори това?
— Ааа — започна Ръс, не разбирайки какво му говори това.
— Говори ни, че може би тази работа е измислена от някой, който знае какво прави.
Ръс се обади:
— Както казах, Джими е бил умен. Както и неговото момче Ламар.
— Не чак толкова — беше всичко, което Боб отговори.
Къде ни води това? Какво намеква този човек? — зачуди се Ръс.
На следващата сутрин поеха по новата магистрала „Хари Етъридж Паркуей“ към родния град на Боб. Беше странно преживяване: когато напусна Блу Ай сякаш завинаги, пътят още не беше направен. Сега му изглеждаше толкова вечен, че не можеше да си представи, че не го е имало. Четири широки ленти от бял бетон, които блестяха на слънцето. Разбира се, магистралата беше почти пуста. Кой пътуваше от Блу Ай до Форт Смит и обратно? Като туристически район Блу Ай тепърва трябваше да се развива.
Беше странно и почти объркващо. Той бе обикалял тези хълмове и планини ежедневно през седемте години, през които живя сам в планината в каравана с кучето Майк, просто забравил, че светът съществува. Познаваше ги по дузина различни начини, всичките им пътеки и извивки, фланговете и преките им пътища, неуловимите тайни на терена, които не бяха отбелязани на никоя карта. Но навлизайки в тях от този ъгъл, те показваха гледки, които преди не можеха да се видят. Струваше му се, че магистралата пренареждаше планините по нов и необикновен начин. Беше му неприятно да признае грешката си, че се е върнал, мислейки си, че нещата са останали същите, защото те винаги се променят и трябва да бъдат научени отново.