Част от него мразеше проклетия път. По дяволите, какъв беше смисълът? Говореха, че Шефа Хари Етъридж никога не забравял, че е от окръг Полк и искал да се отплати на земляците си, като ги тласне в двадесети век. Казваха, че докато синът му Холис бил в Сената и преди да се опита да стане президент, е искал паметник за баща си. Говореха, че всички политици и бизнесмени искат безплатен обяд за сметка на федералното правителство и затова толкова много хора го наричаха „свинска пътека“, а не магистрала. Но тя бе предопределена за паметник на любовта на един баща към родния му край и на синовната любов.
— Този Етъридж — попита Ръс — да не е същият, който се кандидатира за президент? Онзи, който завършваше трети във всички предварителни избори?
— От същото семейство — обясни Боб. — Бащата беше големият конгресмен. Синът изкара два мандата като сенатор. Най-красивият мъж, който някога се е раждал. Мисли, че може да бъде президент.
— Ще му трябва нещо повече от красива външност — обяви Ръс.
— Хъм — изръмжа Боб, който нямаше мнение за политиката и особено за Холис Етъридж, който беше арканзасец единствено заради политически сметки. Всъщност беше израснал във Вашингтон, учил в Харвард и Харвардското правно училище и когато бе малък, се връщаше само по време на символичните обиколки на баща му. В Арканзас го почитаха заради фамилията му. Двата му мандата в Сената бяха белязани от подчинение на правилата, любезност, гласуване в съгласие с партийната линия, слухове за крещящи изневери (ако човек видеше жена му, разбираше защо) и голяма склонност да излива средства обратно в щатската политическа машина, която го беше пратила в Сената.
Както и да е, пътят, който беше построил, отведе Боб и Ръс до целта им за по-малко от час, докато по старото виещо се шосе 71 пътуването беше почти тричасово.
— Страхотен път — отбеляза Ръс. — В Оклахома нямаме подобно нещо. Жалко, че никъде не води.
Магистралата завършваше с футуристичен изход, който завиваше под наклон, и бързо ги стовари на земята. Земята на стария очукан Блу Ай, която бързо ги пое и поведе по улицата с ограничение на скоростта и заведения за бързо хранене: „Макдоналдс“ и „Бъргър Кинг“, както и някои по-малко известни местни варианти. Боб забеляза, че има ново заведение, наречено „Соник“ — класически авторесторант, който се хвалеше с плющящи на вятъра знаменца. Очевидно беше заведение за хотдог, но не изглеждаше да върви добре. Супермаркетът „Уол-Март“ се беше преместил от другата страна на улицата и сега се бе превърнал в „Супревтиния Уол-Март“, каквото и да значеше това, по дяволите. Приличаше на някакъв плосък космически кораб, кацнал по средата на паркинга. След няколко преки стигнаха до същото олющено едноетажно кметство и от другата страна на площада, сринатите останки на старата съдебна палата, която беше изгоряла през 1994 и след това просто съборена и мястото бетонирано, докато някой не измисли какво да прави с имота. Някакъв герой на конфедерацията стоеше в центъра на площада покрит с курешки и графити, поздравявайки празното място, където бе стояла съдебната палата. Боб не можа да си спомни името на бунтовника, ако изобщо някога го е знаел. По главната улица същата мърлява колекция магазини: супермаркети, магазини за мъжки и дамски дрехи, от които мистър Самовия „Уол-Март“ бе изсмукал живеца. Салон за красота, спортен магазин и креещ офис на данъчен експерт. А от лявата страна административната сграда, в която държаха офиси двама лекари, двама зъболекари, чакръкчия и един адвокат.
— Ще започнем оттук — обяви Боб. — Радвам се да видя стареца отново. Надявам се, че все още може да ловува.
— Това ли е великият Сам?
— Да. Казват, че е най-умният човек в окръга. Почти тридесет години Сам Винсънт беше окръжен прокурор на Полк. Днес му викат Електрическия Сам, защото изпрати двадесет и трима души на електрическия стол. Познаваше баща ми. Мисля, че през 1955 беше помощник окръжен прокурор. Ще видим какво може да каже. Остави на мен да говоря.
— Той трябва да е на осемдесет и няколко!
— Мисля, че сега е на осемдесет и шест.